Пешеходната къща

На едно кръстовище с четири пешеходни пътеки се намираше на пръв поглед една съвсем обикновена къща на два етажа, която побираше и отглеждаше в себе си четиричленно семейство. Тук-таме по фасадата й личаха следите на времето, но както казваха обитателите й – това са само „козметични” проблеми, които явно нея не я смущаваха особено. 

Това беше една от онези къщи, в които пералнята се разхожда и леко вие, докато центрофугата работи. От време на време вратите й поскърцваха. Понякога беше много разхвърляна, но като цяло бе подредена. Рядко се дочуваха викове, спорове и сълзи, но и това се случваше. Тя беше до такава степен уютна, че всички можеха да се съберат заедно, а когато искат всеки си намираше свое собствено кътче, в което може да остане сам.

Това, което правеше тази къща по-различна, беше нейната, нека го наречем страст вечер да се разхожда по пешеходни пътеки. Истината е, че не беше такава по природа. Самата тя дори не подозираше, че може да го прави. Просто се чувстваше толкова самотна, когато обитателите й отиваха на работа или училище, че нищо друго не й оставаше освен по цял ден да гледа и слуша едни и същи сгради на отсрещните тротоари – всяка със своите радости и неволи.

Всъщност най-интересното през деня бяха хората, които минаваха напред-назад по пешеходните пътеки. И къщата ги наблюдаваше, като тайно си мислеше какво ли е да можеш да го правиш - да се местиш от една точка в друга.

Така се случи, че една вечер, когато дори и уличните котки вече спяха, реши да се помръдне и успя. Но го направи толкова тромаво, че обитателите й на мига се събудиха и решиха, че има земетресение, след което настана истинска суматоха. Светнаха лампите, децата се разплакаха, втурнаха се по коридорите да си търсят любимите играчки, а родителите им, с рошави от сън глави, нервно им викаха да се скрият под масите. А къщата стоеше на едно място, затаила дъх, и наблюдаваше какво се случва в нея. След известно време всички се успокоиха и къщата се отказа да прави опит да се върне на мястото си. Най-интересното беше, че никой не забеляза как е застанала леко настрани – нито обитателите, нито другите къщи, нито пешеходците.

От тази вечер нататък къщата си мислеше единствено и само за това как да се научи да се движи, така че никой да не усеща и разбира за това. След време първото го овладя, но частта с разбирането не й се получи.

Първоначално къщата кръстосваше само по кварталните пешеходни пътеки и на сутринта се прибираше обратно на мястото си. До този момент никой не разбираше какво се случва, а денем, докато обитателите ги нямаше, тя спеше уморена след дългото нощно странстване.

След време обаче се увлече с нощните разходки и веднъж не успя да стигне до мястото си, а спря на една пешеходна пътека. С това запуши улицата и колите, които всеки ден минаваха оттам, бяха силно озадачени, като я видяха. Лека-полека около къщата се насъбраха хора, дойдоха от местната телевизия и обитателите й се събудиха от врявата, която се вдигаше навън. Трудно е да се опише изражението по лицата им, но бяха пребледнели, вкаменени и предимно недоумяващи. Когато ги попитаха дали знаят какво се е случило, те само се оглеждаха и сякаш с поглед търсиха някой сред тълпата, който да отговори на въпроса вместо тях. Към обяд всички се разотидоха, защото трябваше да ходят на работа, а къщата отдавна беше заспала и нямаше как да докопат информация от нея.

Ден след ден, всяка сутрин къщата се оказваше на различна пешеходна пътека, с което получи и прозвището си – Пешеходната къща. Обитателите й се будеха сутрин с надеждата да не е отишла прекалено далеч, защото често се случваше да закъснеят за работа, а децата за училище.

Пешеходната къща стана толкова непредсказуема, че дори приложението на Google Maps не беше способно да изчисли къде е, за да могат хората да избегнат трафика. Защото всяка сутрин тя се озоваваше на нова пешеходна пътека, с което запушваше нова улица и с това създаваше ново колосално задръстване. Но дори неспирното натискане на клаксоните не беше способно да я събуди, за да се отмести – толкова беше изморена.

След време собствениците й заговориха за ремонт, защото от Общината обявиха, че е заплаха за останалите и ако не я ремонтират в най-скоро време, ще се наложи да я съборят – където и да се намира тя в момента. На обитателите им стана тъжно. Първо, защото нямаха възможност да си позволят нова къща, второ – сегашната беше толкова необичайна с това нейно кръстосване по града, че нямаше да се намерят майстори, които да й ходят по следите. С две думи – намираха се в безизходица, а Пешеходната къща разбра, че се намира в опасност.

До такава степен я измъчваше мисълта какво да прави, че една седмица не помръдна от мястото си. Всички решиха, че се е свършило – вече няма да има задръствания, няма да има суматоха, а собствениците й дори убедиха едни майстори да започнат ремонт.   Но Пешеходната къща не беше приключила, даже напротив – тя обмисляше бягство.

В една от нощните й разходки в края на града беше видяла да тръгва широка улица, на която не й се вижда краят. Реши, че ако тръгне по нея, ще се измъкне и ще открие нови пешеходни пътеки, които да обикаля – така и стори. Беше петък вечерта, когато стигна табела, на която е задраскано името на града, а след нея започваше безкрайната улица с десетките пешеходни пътеки, които предстояха – поне тя така си мислеше. Когато обитателите й се събудиха от колите, които бясно профучаваха покрай тях, надзърнаха през прозореца и видяха, че са на... магистралата – тази вечер Пешеходната къща беше стигнала всякакви граници. Добре, че беше събота и не се налагаше да бързат за работа. Решиха, че днес не им пречи да се разходят по слънчогледовите поля зад къщата, а утре тя най-вероятно ще се прибере обратно в града. Но Пешеходната къща не беше на същото мнение – на следващата вечер тя продължи покрай безкрайната улица с надеждата да открие пешеходна пътека. На сутринта обитателите й бяха принудени да я напуснат – това беше най-тъжният момент за къщата, защото оставаше сама, но нямаше как да им обясни защо го прави и да ги задържи.

Пешеходната къща продължи да ходи с вечери, но все не откриваше пешеходна пътека. Денем спеше непробудно, а покрай нея профучаваха коли, в които малки дечица оставяха мазни пръсти по стъклото и викаха на родителите си „Видяхте ли я? Какво прави тази къща тук?”

Ако някой преди време беше казал на Пешеходната къща, че тази е улица е магистрала, а на нея няма пешеходни пътеки, може би...

Скоро всички забравиха за Пешеходната къща. Някои казват, че са я видели в едно село навътре в гората, други пък -  че са я видели край на морето. Не се знае на кой може да се вярва, но всички единодушно казват, че си има нови наематели – една дузина мишки, съсели и няколко паяка. 

Толкова

Толкова съм изморена... искам да тичам сред цъфнали поля.

Боса.

Гола – от кръста нагоре. Гола – от кръста надолу.

Искам влажната трева да намокри гуменките, които захвърлих отстрани на пътя.

Толкова съм гладна... искам да ям цвят на теменужка.

Букет.

По пет за мама. По пет за папа.

Искам стомахът ми да се превърне в хербарий, който някой ден ще разглеждаш.

Толкова съм жадна... искам да изпия засъхналите капчици по прозорците на преминаващите коли.

Кал.

Тези от задното стъкло. Тези от предното стъкло.

Толкова... искам пред очите ми да има чистачки, които мога да пускам, когато валят самотни мисли. 

Влюбват се не в лицето, нито в телата

Влюбват се не в лицето, нито в телата

И колкото и да е странно - не в краката.

Влюбват се в най-изящната природа

И в розовите напукани устни.

Влюбват се в настръхналата кожа,

В извивките на раменете и в студените ръце.

В очите, които на други не приличат,

И в забързаните удари на сърцето.

Влюбват се в замаха на късите мигли,

И в бенките на тънките рамене.

В прекрасното съзвездие лунички

И в трапчинките на гладкото лице.

Влюбват се не в лицето, нито в телата-

Те са само маска и мираж.

Влюбват се трайно в същността,

Влюбват се в мелодията на душата.

Анна Шаркунова

Превод от руски - М,З. 

когато Момичето пише

разтягам скобите на вметките си

изскачам без покана върху масата и разсипвам вечерята на родителите ти

свличам се по нея 

правя се на котка около краката ти

плюеш риташ 

панически се жалваш пред мама

не знаеш как съм успяла да вляза

баща ти свива устни

майка ти бяга в кухнята стараеща се да си втълпи

че нищо не се е случило

но аз съм там

в средата на трапезарията и пея с думите от онази нощ

в която ръцете ти не бяха толкова жестоки 

аз не се натрапвах 

ти не чупеше пръсти 

и мислите ти не препускаха в галоп в търсене на извинения

подмамваш ме на вън

казваш че се заблуждавам и всъщност мястото ми е на улицата при другите

мъркащи създания

изтегляш ме за опашката и докато успея да се впия в теб

ме мяташ през прозореца и радушно го затваряш

миг мълчите и всичко спира

сърцето ти кърви

мама влиза и оправя масата

отдъхвате 

вечерята може да продължи

ако не бях стъпвала в домашния ви уют

щях да кажа че си щастлив

но аз виждам капките по пода на стаята ти

там криеш всички наши мигове

под леглото е кърваво и мокро

под леглото и ти се свиваш след вечеря

знаеш че е невъзможно да се върна

мама влиза да ти каже лека нощ

-любимо момче

намерила съм ти жена

домашна

от С.К.

Владимир Строчков, 1992

Аз казвам му, изморих се, изморих, пусни,

Не мога, казвам, изморих се, пусни, изморих,

Не пуска, не чува, отново в шепа ме стисна,

Вдига ме, смее се, та ти още не си летял,

Казва ми, смее се, вдига високо над главата,

Разперва пръсти, подхвърля ме, лети,

Е, нали летя, казвам, задавяйки се с трева,

Нали уж летях, казвам, летях, пусни,

Изморих се, казвам, пусни, изморих, а той пак

Вдига нависоко, а аз се изморих,

Подхвърля, изморих се, а той пак

Не може, смее се, лети, казва ми, към храста,

А аз се изморих, пърхам с последни сили,

Издрах лицето, закрепих се за храста,

Добре, казвам, но за последен път, а той казва, луд,

Досега нали летя, добре, казвам, нека,

Още веднъж, не, казва, прости,

Изморих се, пусни, смее се, не мога, омръзна ми,

Веднъж, казвам, не мога, казва, сега сам лети,

Върви по дяволите, казвам, Господи, изморих се с теб,

И се смея, той ме гледа, смея се, не мога,

Добре, казва, давай, засили се, и аз отлетях.

Превод от руски - М.З.

Enter

Натисна Enter, „изпратено”, „видяно в 23:43” и всичко спря – прашинките във въздуха, водата в тръбите, електричеството по жиците. Мислите на хората в главите, дъхът им, чувствата – всичко просто спря. 

Тя се изправи и се огледа – сама сред спрелия свят на тишината и хората-манекени. Свят, в който дори и да крещи, ще може да изрече единствено и само обиди, и остана няма с отворена уста. Обикновено въздухът би нахлул, за да прегърне езика й, да му напомни за тежестта и незначителността си, но в този свят той е толкова муден, че почти не помръдна. Няма и с отворена уста. 

Изправи се и излезе на улицата боса. Мина покрай един човек, прерови якето му и извади молив от вътрешния му джоб, като го доближи до тръпчинките около устните и... с плахи движения започна да изписва думи по лицето му. Думи, от които на нея би й станало приятно, ако някога чуе отново. 

захар 

нежност 

пила 

скреж 

паяжина 

прах

прозорец 

хоризонт

Но скоро не остана място по лицето му, защото беше малко, а почеркът й – едър, и понечи да свали пуловера му. Той тежеше точно 21 грама и тя се зави с него, за да се стопли, за да запълни празнините по и в себе си. Прочете думите от ляво надясно и от дясно наляво, обърна знаците в себе си, смисъла, чутото и захвърли 21-грамовия му пуловер.

Огледа се и хукна по улицата, където дори ледът беше спрял и беше забравил, че трябва да бъде студен. Димът от канавките висеше замръзнал във въздуха в причудливи форми и тя ги прескачаше като препятствия. Понякога ги докосваше с връхчетата на пръстите на краката си и те се чупеха като стъкло на десетки парченца, но не падаха на земята, ами си оставаха неподвижни в нищото. 

Тя се задъха от силния бяг, защото беше единственото движение в този свят и на последния отскок се озова до изоставена вана до кофата за боклук. Влезе в нея и отпусна главата си назад – небето, забравило за движението на Земята, си беше оставило само Луната, която се изглеждаше като малка тъжна мигла. Мигла, която хиляди години ще лежи сред звездното лице, преди космическият вятър да я отвее надалеч. 

Дрехите й докоснаха водата на дъното на ваната, но в този свят, те не я попиваха, нито я разместваха, защото тук материите също бяха спрели. В очите й нахлуваха спомени, черни като катран, и тя отпусна клепачи. 

Проклятието на «Преминаващите хора» я беше сполетяло и сега висеше невидимо около врата й. И се присмиваше без глас, когато хората идваха, защото знаеше, че скоро ще си отидат... идваха и си отиваха, идваха и си отиваха. 

Тя нямаше сили и съзнание да ги задържи. И след всяко заминаване, искаше да се изпразни – така както изпразваш вана след баня. Изваждаше тапата и се изливаше с водата, но винаги се заклещваше в канала и мръсната вода болезнено минаваше през тялото й. 

Сега тя отново си повярва, че ще успее да задържи поредния Срещнат, затова избяга от проклятието в света на немите – тук то не може да я догони, защото само тя и спомените й могат да се движат. 

Под катранените й клепачи изплу онази сутрин, когато тя стана в 6 сутринта, за да се срещне с него. 

Не видя изгрева, защото слънцето се скри зад облаците. 

Не видя и него, защото срещата им не се състоя - той реши да не дойде и й беше оставил леден вятър с мъгла. 

Не чу и думите му, защото ги беше залял със сладка вода и мед, вместо билков чай. 

Не помириса и аромата му, защото той просто реши да не се събужда и да я остави сама сред снега. 

Но онази сутрин тя се почувства сигурна, че може да избяга на Проклятието и цяла седмица не спираше да натиска буквите на клавиатурата, за да се опита да го задържи преди да... натисне Enter, „изпратено”, „видяно в 23:43” и всичко спря – прашинките във въздуха, водата в тръбите, електричеството по жиците. Мислите на хората в главите, дъхът им, чувствата – всичко просто спря.

За последно

Тази сутрин имах чувството, че за последен път се будя. За последен път разтварям инстантното кафе в хладка вода, преглъщам горчивия му вкус и търся името ти в контактите на телефона.

Тази сутрин реших да не закусвам, да закъснея и да отида за последен път на работа. Не усещах глад и не овкусих храната, за да не убия поне последното примитивно усещане в мен. Реших, че всичко свърша и затова ти се обадих – във всичките 5 човека, в които си се настанил. Предпочетох да не ти разказвам колко много не ми достигаш, колко много не те разбирам и колко много ме объркваш, затова ти задавах безсмислени въпроси, съчетавах букви, които петимата несъчетаеми ще прочетат и ще продължат да ме измъчват.

Този ден завършва с вечер, защото няма ден, а само сутрин и вечер, когато есенните листа за последен път ще висят безжизнени по клоните, защото вятърът на бурята след малко ще ги отнесе. Дъждът ще ги намокри и ще лежат като потни хипари на тротоара, но следваща сутрин няма да настъпи, така че това е без значение, а ти дори не подозираш.

Тази вечер реших да не прикривам синините под очите си, защото са за последно, а утре няма да има кой да ги види. Затова седях на тротоара и слушах как листата се удрят едно в друго, и знаех, че не ги боли. 

Тази вечер реших да не се прибирам, а да се скитам. Писах ти чернови на телефона си, които ти няма да прочетеш, защото днес е последният ден, а после всичко ще се изтрие.

Тази вечер реших да пия всичко, а не любимата си водка с тоник, за да не усещам колко много ще ми липсва, когато настъпи последният миг. 

Тази вечер реших да отида на най-глупавите места, за да притъпя усещането си, че не искам да съм тук и да избягам.

Този ден, съставен от сутрин и вечер, ще събирам в очите си – ще опъна клепачите толкова широко, така че всяко движение, жест, картина да отнеса със себе си в деня след последния ден.

А сега ще заспя като ембрион и ще слушам звуците на Kid Koala в майчина утроба.

Защото този ден е поредният последен ден, последван от сутрин, в която аз ще се събудя до теб без теб... за последен път.

Мида

Ела при мен и веднага се извини, че си се появил в часовете ми. 

Тръгни си. 

Не върни се - ти не си виновен...

Не си виновен, че това момиче, което лежи свито в извивката на рапана, е допряла устни, за да усети ехото на брадатото ти лице, което нещо й говори.

Ела при мен и ще ти разкажа за гордостта си, равняваща се на водка с тоник на дървения бар. За смелостта да преглъщаш гордо и с разбирателство нещата, които ти дори не подозираш, че нея могат да я наранят.

Ела при мен на прибоя и аз ще ти разкажа, как захапал ме е мокрият пясък вечер от умора. Как дори не подозираш, че твоя съм и вече тръгвам си..и отново съм готова да се върна.

Ела при мен да видиш, как всяко косъмче се надига да се бори с теб, а не с вълните. А ти просто гледаш и знаеш, че утре няма да ме има.

Ела при мен да те запозная със сънливите миди, които просто слушат и мълчат. Безмълвни са, защото не могат да произнесат това, което искам аз да ти разкажа.

Ела при мен да се гоним с мишките, защото ми омръзна просто да седим и да си говорим за неща, в които аз не вярвам.

Ела при мен...

...да паднем на земята по лице, за да разучим пясъка, приличащ на мозайка на скръбта....

И да плачем!

И да го удряме!

Защото не го разбираме и не е честно само нас да ни боли.

Тя влезе съвсем посивяла...

Едуард Асадов

Тя влезе съвсем посивяла,

И седна уморена край огъня,

И изведнъж изрече „Аз не зная,

Защо измъчваш ме така?

Аз съм млада, красива,

И да живея искам, и да обичам.

А ти смиряваш ме със сила,

като така ме избиваш, че чак кървя.

Заповядваш ми да мълча? И аз мълча,

Заповядваш да живея и да гоня любовта?

Не мога повече, изморих се.

Защо ме измъчваш така?

Нали обичаш, обичаш и все обичаш,

С любов сърцето си натравяш,

Не съди, любовта не се осъжда.

Не бива. Забрави за всичките си „не”.

Изхвърли хилядите забрани,

Сега дори и на шега съгреши:

С безсъница не се мъчи,

Полудявай и стихове пиши.

Или пък може в любов да се признаеш,

А ако не става въпрос за чест,

То пусни ме да живея на воля,

Не ме убивай, а ме пусни.”

И жената, почти разплакана,

Твърдеше, отмятайки сивите си коси:

„Аз не зная защо ме измъчваш така?”

Той онемя.

В привичния сумрак на вечерта

Изведнъж таз буря връхлетя.

Изненадан и без да мисли:

„Извинете, но аз не Ви познавам,

И оковите не съм Ви слагал аз.”

И изведнъж, притаил дъх, попита:

„Коя сте Вие? Как се казвате?”

И тя отвърна: „Твоята Душа”.

превод: М.З.

Колко много са тези, с които можеш да си легнеш

Едуард Асадов

Колко много са тези, с които можеш да си легнеш,

И колко малко са онези, с които искаш да се будиш.

И на сутринта, когато се разделяте, да се усмихнеш,

И да помахаш с ръка, и да се усмихнеш,

И цял ден да се вълнуваш и да чакаш вести.

Колко много са тези, с които можеш просто да живееш,

да си пиеш кафето, да говориш и да спориш...

С които да заминеш на море, и както е прието –

В радост и неволя - все да сте заедно...

Но при това да не го обичаш...

Колко малко са тези, с които искаш да мечтаеш!

Да гледаш как реят облаците се в небето,

Да пишеш любовни думи по първия сняг,

И за човека само да си мислиш...

И да не знаеш, и да не желаеш по-голямо щастие от това.

Колко малко са тези, с които можеш да помълчиш,

Да разбереш от половин дума, от половин поглед,

Които не изпитват жал година след година да дават,

И за които можеш, като награда,

всякаква беда и наказание да изтърпиш...

И така се вие тази тънка нишка –

Лесно срещат се, безболезнено разделят...

И то, защото много са тези, с които можеш да си легнеш.

Защото малко са онези, с които искаш да се будиш.

О, колко много са тези, с които искаш да си легнеш...

И колко малко са онези, с които искаш да се будиш...

И оплита ни живота със свойта тънка нишка...

Прехвърля ни, като че ни гледа на кафе.

И лутаме се ние – работа... бит... дела...

Който иска да чуе, все още трябва да слуша...

А докато тичаш ще виждаш само тела...

Спри се, за да видиш и нечия душа.

Със сърцето си избираме, а не с ума...

Понякога страхуваме се от усмивката – да се усмихнеш,

Ала душата си разкриваме едва пред тези,

С които искаш сутрин да се будиш.

Все пак преводът е опаката страна на килима, но все пак може да се усети духът на стихотворението.

Превод: М.З.

Идвам

Идвам. Събирам се по улиците с аромати – крада се от странични стъкла, от ровещите котки в боклука и от паветата, покрити с кал и пролетен цъфтеж.

Почти съм цяла и ти се стоварвам предпълнолунна пред черджето на съседката. Обуваш ме в стари чехли, деформирани от криви стъпала и пълни с акари.

Каниш ме да мина през мълчалива зейнала дупка в стената. По полата ми остава шрифтът на бялата мазилка, която вярвам, че можеш да разчетеш – особено, когато си я свалям.

Разпитваш ме, но само от уважение и от страх да не чуеш, как минава последното метро за „Младост”. Забивам поглед в спагетите, в чая от родопски билки и ти слушаш разказа ми за осветлението между втория и третия етаж, което не работи.

Искаш да пресъздадеш чутото и изключваш лампите в коридора, тоалетната и кухнята – „Така ли?” 

Не съм сигурна, че беше точно така и ти показвам по-добре, като гася и тази в стаята.

Напипваш шифъра по полата ми като слепец и започваш да го разчиташ правилно – точно така, дърпа се само надолу. Изненадваш се от кулминацията – има още един пласт чорапогащник. 

Вярваш, че и него разгадаваш и го доказваш с десетки бримки от хълбока до глезена. 

Освобождаваш ме, освободена съм и свободна свободно летя към килима.

Облепяш ме с цвят на липа и ме пускаш във вряла вода. Добавяш ми и лъжичка мед, но не прекаляваш. Разбъркаш ме и внимаваш да не се опариш. 

Осъзнаваш, че е лято и нямаш нужда от топъл ароматен чай.

Изливаш ме върху току – що напъпило листенце и ме снимаш с палеца и показалеца. Прибираш снимката в дланта си и я запращаш към отсрещната тераса на старицата с кадифения пеньоар.

Аз съм капка, която лети към пълна с пръст саксия.

Мой мъничък отпечатък

Преди да изляза, пъхнах ръката си в джоба на панталона ти и там останах.

И нищо, че сега летиш над облаците – моят  мъничък отпечатък лежи на дъното над бедрото ти.

Защото като ти доскучее, ще можеш да ме докосваш и да не свикваш с мисълта, че си сам.

Мой мъничък отпечатък.

Носи ме с тебе и ми давай да надзъртам в чуждите прозорци, канавки и кофи за боклук.

Пусни ме да се разходя в някоя пекарна, да бъда дребна сред трохите и кожените обувки. Да се покатеря по витрината и да се удавя сред сметана, карамел и мус от вишни.

Скрий ме в джоба си, когато завали и тайно ме погалвай, за да не се страхувам. Да не те презирам, обвинявам и следя.

Позволи ми да изляза и да се люлея на сламка над питието ти. Да се цопна в студената течност и да плувам над леда.

Разреши ми да ме отпие човекът с брадата и да оскубя миглите му. Да ти се развика, запищи и разплаче.

Покрий ме със салфетка и сложи чашата си отгоре. Да не мърдам, да съм нощен хербарий и да заспя.

Забърши ме с дланта си и докосвай чуждата й кожа с мен. Да изтръпва, да се поти и изморено да преглъща.

Измий ме с хотелски сапун и ме забърши с евтина хавлия. Да не мириша, да не издавам и да не знам.

Върни се, мой мъничък отпечатък, изпери ме и отново си легни до мен.

Среща на фара

Добре. Сега ще ви разкажа всичко. Само да си поема дъх. Всъщност, знаете ли колко е часът? Минава полунощ?! Лошо... Не, не плача, просто очите ми се насълзяват, когато ми се спи. Така.

След като я видя през дъното на последното си питие, той я покани на среща при морския фар. Там, на дъното, тя изглеждаше така невинна и мълчалива, почти невидима, а очите й бяха две сиви миди.

Тя, естествено, много се притесни и,незнайно защо, прие, макар че го виждаше през горната част на празната чаша, а там пяната изчезваше с тънки кехлибарени струйки между зъбите му и доста се поизплаши от видяното.

Реши, че е най – логично да си тръгне – няма какво повече да си кажат, пък и нали утре ще се срещат. Излезе от бара и изгълта шепа небелен слънчоглед, така че устата й стана солена и тръпчива.

На сутринта се опитваше да изчисли колко висока е насъбралата се прах по книгите, като измерваше до коя страница е стигнала – 4 страница – стигнала е едва до  „От издателя”, т.е. до частта, в която нищо не се казва.

По обед играеше на гоненица с мухите в апартамента, но страшно се  изпоти и изостави играта на дивана, а мухите кацнаха да си почиват на пердето.

Следобед  изряза тениските си с ножица на тънки ивици. После ги подреди на килима и започна да ги сплита в дебело моряшко въже – сигурно щеше да й послужи за нещо.

Надвечер отиде при фара. Точно така – отиде, но се скри зад един храст. Видя го как идва и жадно вадеше шепи със семки от джоба и ги изсипваше в устата, която стана солена като неуверена вълна, разбиваща се на прибоя. Той се заоглежда - опитваше се да чуе стъпките й в тревата сред щурците, да подуши аромата й сред гниещите водорасли, търсеше я в крилете на чайките, а тя се криеше като мокро коте в храсталака и дебнеше.

Беше й донесъл букет от минзухари, който скоро вятърът открадна и избяга с него към морето, а зелените голи стъбла се превиха изморено в юмрука му и той ги метна.. по фара.

Тя измяука като черно котенце, което се е изгубило и започна да чисти с клечка люспите от семките между зъбите си. Той вече виждаше нови кафяви миди, на дъното на питието си и ги примамваше с изчезващи кехлибарени струйки .

Ще престанеш ли?

Ще престанеш ли да идваш всяка вечер и да мачкаш калъфките на възглавницата ми? Да ме събуждаш всяка сутрин със студен чаршаф, увит около кръста?

Ще престанеш ли да милваш пъпчасалото лице, където всяка пъпка е несбъдната мечта? Да прокарваш пръсти зад ушите ми, които вече не искат да те чуят?

Ще престана ли да се наливам вечер, изморена да скитам по улиците и да се спъвам в плочките? Да намирам сламки от плодови сокчета, с които да свиря по току – що цъфналите джанки?

Ще престана ли да се въртя изправена по бялата ограда със затворени очи? Да провирам главата си в ръждясалите дупки и да се опитвам цялата да мина, за да ти се скрия без да разбереш?

Ще престанеш ли вие всички ме лъжем – объркваш те, объркана сме. Да събирам пролетни пухчета по черната си рокля и от това да не мога да повдигна поглед към нощта.

Ще престанеш ли да надзърташ и да дишаш без въздух във врата ми, докато отключвам входната врата? Да проверяваш пощата, дали съм заключила и дали не съм си залепила дъвката на звънеца?

Ще престанеш ли да се къпеш с мен и да стоиш невидим, скрит зад шампоана, скраба и пемзата за пети? Да разпръскваш погледа си в хлорираната вода от душа, която бавно ме удавя преди да се излее в канала?

Ще престанеш ли да бъдеш поредният непознат, който след малко те целува от вътрешната страна на дясното бедро? Да ми говориш сякаш за първи път и аз да се преструвам, че не те познавам?

Гипс

Струята от крана се промуши между желязото и изчезна в канала. Ангел продължаваше да държи ръце над мивката, целите измазани в гипс. Пръстите му леко потрепваха и той усети как сместа започва да се втвърдява и да опъва кожата му.

- Ангеле, какво се бавиш бе, момче? Следващият пациент вече те чака... 

Момчето се стресна, без да иска се удари в чешмата и дяволити струйки вода започнаха да тичат по дланите му. Той бързо отдръпна ръцете си от мивката, за да запази... 

Тази сутрин беше поредната Сутрин – тясното легло, старите гоблени по стените, кожените чехли, запрашените секции със сервизи, кухненската маса с мушама и двете луковици в стъклената чаша.Тази сутрин беше поредната Сутрин – уличните котки пред входа, будката за билети на спирката, червените светофари, опашките пред закусвалните, подминаващите погледи и спрелите линейки пред болницата. Тази сутрин беше и свърши...

Когато сестрата я покани да влезе в кабинета, Ангел въобще не я погледна. Взе болничния лист и го прегледа. 

Била на село при баба си.

Решила да налее вода от чешмата в другия край на двора.

Затичала се и паднала по стълбите.

Счупено рамо и провалена лятна ваканция.

Ангел погледна към момичето и пръстите на ръцете му омекнаха. После палците на краката се подуха и дъхът му стана по-топъл и дълбок. 

Тя имаше лице с цветовете на разочарованието, страха и безсмислието. 

Той се приближи към нея, за да подготви масата с материалите. 

Дъхът й спря – трябваше да се съблече гола до кръста. Косата й се опита да я защити, разхвърча се във всички посоки, но бързо осъзна колко безсилна е и обезкуражено се скри зад тила. 

Дъхът й спря, а срамът й искаше да избяга през кожата отвътре навън - цялата настръхна. Почти не дишаше и невидима вода започна да капе от очите й. Тя се прегърби, като се надяваше, че поне сянката от раменете й може да я спаси.

Той се опита да я успокои и намести болезнено рамото й – усети как ноктите на краката му изтръпват от писъка й. Запуши ушите си с въображаеми тапи и прехапа езика си, за да не се наведе и не я целуне.

След това потопи бинта в сместа и го доближи до голата скулптура. Започна да го прилепва внимателно с ръце, последва втори пласт, после трети. Стигна до гърдите, които мигом се втвърдиха. Доближи дланта си по-близо и усети зърното й. Започна още по-внимателно да приглажда и малкото топче минаваше по всичките линии на живота му. 

Усещаше омразата й, но не отмести ръката си, напротив – продължи към подмишницата, през гърба и отново стигна до рамото. 

Тя беше съкрушена, а той разбра бъдещето си, защото зърното й му разказа за линиите на живота му. 

Тя си тръгна.

А той стоеше над мивката с изцапани ръце от гипс.

Той знаеше, че ще я види ... след ... 30 дни.

Удар

Вътре в мен се случва тих водовъртеж, който ме оставя без въздух и лекичко ме боли. Толкова лекичко, че...

Искам да те ударя силно, така че да се изплашиш, да извикаш, да паднеш на земята и да те заровя. Искам да се строполясаш в рехавата пръст, да усетиш почвата под гърба си - да превърнеш голямата ми болка в мъничка, незначителна, едва доловима.

Искам да отворя очи и да ме прегърнеш, но дори нямам представа кой трябва да си ти. Обръщам се на другата страна и си мисля – едва ли някога съм те обичаЛа. По-скоро след Л следва М. 

Със затворени очи, започнах да търся лицето си, после го намерих и го галвах със сънени пръсти, после го натисках силно с кокалчетата на юмруците си. Накрая го дерях с нокти – опитвах се да отлепя кожата, да премахна горните пластове на новото време, за да открия отдавна забравените погледи, с които ме гледаше. Исках да достигна до отпечатъците на пръстите ти, с които ме докосваше и беше оставил дълбоко отдавна. 

Изпитах само болка и не намерих нищо. 

Успях да отворя гореливи очи.

Тръгнах по улиците, защото в началото си писахме бележки и ги криехме по бордюрите на тротоарите. Всеки ден, рано сутрин, ти ми оставяше послание в асфалта, а аз минавах привечер и го търсех. Имах само няколко минути да ти отговоря, защото много бързо се свечеряваше, фенери по улиците нямаше, а аз исках отново да намеря скрития ти отговор на следващия ден .

Не вървях, ами пълзях, за да докосна с пръсти всяко едно ъгълче и ръбче по пътя си – да не би да пропусна нещо. В началото на всяко ново търсене бях предпазлива – внимателно проследявах с поглед всеки сантиметър, покрай който минавах. Но към края вече лазех и опипвах всеки милиметър, така че по пръстите ми се забиваха десетки дребни камъчета и стъкълца.

В началото ти пишеше за вярата и сутрешното кафе с канела; за неизвестното и палачинките с шоколад и банани; за очакванията и лимонадата с джинджифил. После спря да пишеш, а аз продължих да търся теб и твоите бележки. 

Първите дни мислех, че си се разболял и отговарях на незададени въпроси. През следващите дни реших да спра диалога, за да не те натоварвам и ти пишех за бурите на островите, за гоненицата на есенните листа по улиците, за самотата в студа, за безсъниците в чуждите чаршафи. Бордюрите се напълваха с мънички свитъци и само вятърът минаваше да ги чете. Минаваше и после ги събираше на купчинка в края на улицата.

После се прибирах и исках да се самозабравя - да се возя до някоя друга спирка, да се озова в друг квартал и да се скитам по неизвестни улици и градинки, но смелостта ми се скриваше зад ухото и аз слизах на моята спирка. 

Слизах на спирката и пиех.

Навеждах се да се огледам в страничните стъкла на колите и ги подминавах. 

Криех се под пейки, но кварталните котки ме намираха и ме издаваха. 

Исках да мълча, ала само виех. 

Сега искам отново да те открия, да те ударя силно, да те заболи, да те заровя и отново да се разделим.

Залезът е илюзия

За всички онези часове, в които те няма.

Осем часа.

Алармата на телефона звъни, аз протягам ръка, за да я изключа, но апаратът пада на земята и се разглабя. Изморена съм, за да мисля. Изморена съм, за да се събудя. Сънувах ли нещо?

Девет часа.

Кафеварката не е затворена плътно и кафеникави балончета се опитват да избягат от металната си ароматна ваничка. Клокочат и се бутат, така че нито едно не успява да излезне, ами потичат заедно в рехава струйка. Зрънцето от кардамон е лашкано от бясните горещи вълни, от които се издига пшшшшумяща пара.

Десет часа.

Отново закъснявам. Реша си косата, но тя се бунтува и хвърчи във всички посоки. Опитвам се да я пригладя с длан, но образът на момичето в огледалото ми крещи „Остави ме, не ме интересува.”

Единайсет часа.

Вървя по улици, по които сме минавали или поне аз съм минавала, мислейки си за тебе, по тях. Обещавам си, че повече няма да се видим, ще се запазя, ще помисля за себе си, ще се съхраня. Слушам Boards of Canada и ми е тъжно, но слънцето и есенните листа ми забиват силен душевен шамар и се усмихвам – ударът от техния шамар е по-силен от твоя.

Дванайсет часа.

Започвам да огладнявам. Ям супа и хляб с билки, а тебе те няма в съзнанието ми. Дрехите ми се омирисват на манджа и аз ям още хляб. Искам и кафе, и нещо сладко. Забравям те? Ооо, това е велико!

Един часа.

Спи ми се. Определено те забравям – ти си циничен егоист. Стомахът ми бавно смила хляба, а аз съм жадна и пия топла вода.

Два часа.

Моята самота е несъвместима с твоята. Защо се буташ в мислите ми? Моето си е мое, твоето –твое. И все пак, не помня кога за последно съм се смяла така, както миналия уикенд, когато бяхме заедно...

Три часа.

Разглеждам снимките ни от миналата година. Всичко беше различно, неизвестно, красиво. Ти го провали, а аз ти позволих. 

Четири часа.

Правя си четвърта чаша с кафе. Дланите ми се потят, очите започват да виждат размазано. Всичко е досадно и трябва да свърши по-бързо. Има ли смисъл?

Пет часа.

През две минути натискам копчето на телефона, за да видя колко е часът. Редувам допира от клавиатурата с бутоните на телефона. И двете щракат, но не издават звук. 

Шест часа.

Вървя покрай канала, ям сочна ябълка и усещам закачките на вятъра. Крача бързо, просто за да се движа. Покрай мене профучават фарове, чанти, якета и дървени дограми. 

Седем часа. 

Допивам си третата чаша с евтино вино, дояждам последните парченца пушено сирене и е толкова хубаво на тази пейка. Разказвам им за себе си, за теб, за там, за тук. 

Осем часа.

Обаждаш се. Добре де, прощавам ти. Не съм права. Може би много мисля. Ще се опитам да приема, но... Не е честно.. Ще се коригираш, наистина ли? Поръчвам си водка с тоник.

Девет часа.

Смеем се. Харесва ми. Той има брада и красиви маслинови очи. Разказва ми за правилата на неговата игра, прави паузи докато говори, поглежда към мен, после към улицата. Пръстите на ръцете му са спокойни и дълги.

Десет часа.

Ти остана някъде назад, а ние с него тичаме напред по улиците. По тях се търкалят шишета от вино и фасове, по дрехите ни се разлива пенлива бира, от носа му излиза дим. Очите ни отразяват уличните светлини.

Единадесет часа.

Пътуваме в колата към нас. Коленете ни се доближават, но смелостта ни е жадна за още алкохол. 

Дванадесет часа.

Шумът от улиците, баровете и хората е изчезнал – чува се само нашият ускорен дъх. Изведнъж се изправям, предлагам му да спи на дивана и отивам да спя в друга стая.

Един часа.

Спирам душа и клекнала се опитвам да видя лика си в локвичката, която се е образувала на плочката. Виждам как падат капчици от косата и лицето ми. С ръка избутвам насъбралата се вода към канала.

Спя.

Залезът е илюзия, а ние двамата си устройваме състезание между самотници – кой е по-самотен, силен и груб. Ти виждаш слънцето да залязва сега, а аз мога да го видя след време – зависи къде се намираме. Това е същината на илюзията, но на мене ми харесва да вярвам в нея. 

Печелиш състезанието.