Пешеходната къща
На едно кръстовище с четири
пешеходни пътеки се намираше на пръв поглед една съвсем обикновена къща на два
етажа, която побираше и отглеждаше в себе си четиричленно семейство. Тук-таме
по фасадата й личаха следите на времето, но както казваха обитателите й – това
са само „козметични” проблеми, които явно нея не я смущаваха особено.
Това беше една от онези къщи, в
които пералнята се разхожда и леко вие, докато центрофугата работи. От време на
време вратите й поскърцваха. Понякога беше много разхвърляна, но като цяло бе
подредена. Рядко се дочуваха викове, спорове и сълзи, но и това се случваше. Тя
беше до такава степен уютна, че всички можеха да се съберат заедно, а когато
искат всеки си намираше свое собствено кътче, в което може да остане сам.
Това, което правеше тази къща
по-различна, беше нейната, нека
го наречем страст вечер да се разхожда по пешеходни пътеки. Истината е, че не
беше такава по природа. Самата тя дори не подозираше, че може да го прави. Просто
се чувстваше толкова самотна, когато обитателите й отиваха на работа или
училище, че нищо друго не й оставаше освен по цял ден да гледа и слуша едни и
същи сгради на отсрещните тротоари – всяка със своите радости и неволи.
Всъщност най-интересното през
деня бяха хората, които минаваха напред-назад по пешеходните пътеки. И къщата ги
наблюдаваше, като тайно си мислеше какво ли е да можеш да го правиш - да се
местиш от една точка в друга.
Така се случи, че една вечер,
когато дори и уличните котки вече спяха, реши да се помръдне и успя. Но го
направи толкова тромаво, че обитателите й на мига се събудиха и решиха, че има
земетресение, след което настана истинска суматоха. Светнаха лампите, децата се
разплакаха, втурнаха се по коридорите да си търсят любимите играчки, а
родителите им, с рошави от сън глави, нервно им викаха да се скрият под масите.
А къщата стоеше на едно място, затаила дъх, и наблюдаваше какво се случва в
нея. След известно време всички се успокоиха и къщата се отказа да прави опит
да се върне на мястото си. Най-интересното беше, че никой не забеляза как е
застанала леко настрани – нито обитателите, нито другите къщи, нито
пешеходците.
От тази вечер нататък къщата си
мислеше единствено и само за това как да се научи да се движи, така че никой да
не усеща и разбира за това. След време първото го овладя, но частта с разбирането не й се получи.
Първоначално къщата кръстосваше
само по кварталните пешеходни пътеки и на сутринта се прибираше обратно на
мястото си. До този момент никой не разбираше какво се случва, а денем, докато
обитателите ги нямаше, тя спеше уморена след дългото нощно странстване.
След време обаче се увлече с нощните
разходки и веднъж не успя да стигне до мястото си, а спря на една пешеходна
пътека. С това запуши улицата и колите, които всеки ден минаваха оттам, бяха
силно озадачени, като я видяха. Лека-полека около къщата се насъбраха хора, дойдоха
от местната телевизия и обитателите й се събудиха от врявата, която се вдигаше навън.
Трудно е да се опише изражението по лицата им, но бяха пребледнели, вкаменени и
предимно недоумяващи. Когато ги попитаха дали знаят какво се е случило, те само
се оглеждаха и сякаш с поглед търсиха някой сред тълпата, който да отговори на
въпроса вместо тях. Към обяд всички се разотидоха, защото трябваше да ходят на
работа, а къщата отдавна беше заспала и нямаше как да докопат информация от
нея.
Ден след ден, всяка сутрин къщата
се оказваше на различна пешеходна пътека, с което получи и прозвището си –
Пешеходната къща. Обитателите й се будеха сутрин с надеждата да не е отишла
прекалено далеч, защото често се случваше да закъснеят за работа, а децата за
училище.
Пешеходната къща стана толкова
непредсказуема, че дори приложението на Google Maps не беше способно да изчисли къде е, за да
могат хората да избегнат трафика. Защото всяка сутрин тя се озоваваше на нова
пешеходна пътека, с което запушваше нова улица и с това създаваше ново колосално
задръстване. Но дори неспирното натискане на клаксоните не беше способно да я
събуди, за да се отмести – толкова беше изморена.
След време собствениците й
заговориха за ремонт, защото от Общината обявиха, че е заплаха за останалите и
ако не я ремонтират в най-скоро време, ще се наложи да я съборят – където и да
се намира тя в момента. На обитателите им стана тъжно. Първо, защото нямаха
възможност да си позволят нова къща, второ – сегашната беше толкова необичайна
с това нейно кръстосване по града, че нямаше да се намерят майстори, които да й
ходят по следите. С две думи – намираха се в безизходица, а Пешеходната къща
разбра, че се намира в опасност.
До такава степен я измъчваше
мисълта какво да прави, че една седмица не помръдна от мястото си. Всички
решиха, че се е свършило – вече няма да има задръствания, няма да има суматоха,
а собствениците й дори убедиха едни майстори да започнат ремонт. Но Пешеходната
къща не беше приключила, даже напротив – тя обмисляше бягство.
В една от нощните й разходки в
края на града беше видяла да тръгва широка улица, на която не й се вижда краят.
Реши, че ако тръгне по нея, ще се измъкне и ще открие нови пешеходни пътеки,
които да обикаля – така и стори. Беше петък вечерта, когато стигна табела, на
която е задраскано името на града, а след нея започваше безкрайната улица с
десетките пешеходни пътеки, които предстояха – поне тя така си мислеше. Когато
обитателите й се събудиха от колите, които бясно профучаваха покрай тях, надзърнаха
през прозореца и видяха, че са на... магистралата – тази вечер Пешеходната къща
беше стигнала всякакви граници. Добре, че беше събота и не се налагаше да
бързат за работа. Решиха, че днес не им пречи да се разходят по слънчогледовите
поля зад къщата, а утре тя най-вероятно ще се прибере обратно в града. Но
Пешеходната къща не беше на същото мнение – на следващата вечер тя продължи
покрай безкрайната улица с надеждата да открие пешеходна пътека. На сутринта обитателите
й бяха принудени да я напуснат – това беше най-тъжният момент за къщата, защото
оставаше сама, но нямаше как да им обясни защо го прави и да ги задържи.
Пешеходната къща продължи да ходи
с вечери, но все не откриваше пешеходна пътека. Денем спеше непробудно, а покрай
нея профучаваха коли, в които малки дечица оставяха мазни пръсти по стъклото и
викаха на родителите си „Видяхте ли я? Какво прави тази къща тук?”
Ако някой преди време беше казал
на Пешеходната къща, че тази е улица е магистрала, а на нея няма пешеходни пътеки,
може би...
Скоро всички забравиха за
Пешеходната къща. Някои казват, че са я видели в едно село навътре в гората,
други пък - че са я видели край на
морето. Не се знае на кой може да се вярва, но всички единодушно казват, че си има
нови наематели – една дузина мишки, съсели и няколко паяка.