Тя влезе съвсем посивяла...
Едуард Асадов
Тя влезе съвсем посивяла,
И седна уморена край огъня,
И изведнъж изрече „Аз не зная,
Защо измъчваш ме така?
Аз съм млада, красива,
И да живея искам, и да обичам.
А ти смиряваш ме със сила,
като така ме избиваш, че чак кървя.
Заповядваш ми да мълча? И аз мълча,
Заповядваш да живея и да гоня любовта?
Не мога повече, изморих се.
Защо ме измъчваш така?
Нали обичаш, обичаш и все обичаш,
С любов сърцето си натравяш,
Не съди, любовта не се осъжда.
Не бива. Забрави за всичките си „не”.
Изхвърли хилядите забрани,
Сега дори и на шега съгреши:
С безсъница не се мъчи,
Полудявай и стихове пиши.
Или пък може в любов да се признаеш,
А ако не става въпрос за чест,
То пусни ме да живея на воля,
Не ме убивай, а ме пусни.”
И жената, почти разплакана,
Твърдеше, отмятайки сивите си коси:
„Аз не зная защо ме измъчваш така?”
Той онемя.
В привичния сумрак на вечерта
Изведнъж таз буря връхлетя.
Изненадан и без да мисли:
„Извинете, но аз не Ви познавам,
И оковите не съм Ви слагал аз.”
И изведнъж, притаил дъх, попита:
„Коя сте Вие? Как се казвате?”
И тя отвърна: „Твоята
Душа”.
превод: М.З.