Монолог
Тичам бясно… задъхвам се… дано не закъснея! Коленете ми са студени, ръкавиците скъсани.. Понякога правя така, за да избягам... да помисля.
…
Извинявай, би ли включил лампата?... Благодаря, така е по-добре... Но... сякаш доста празно е в тази стая, не мислиш ли ?... Защо не говориш, ами само стоиш до вратата… доста потискащо е, а пък и тук…
Знаеш ли, разказаха ми за един старец, който в последните дни от живота си прекарвал пред прозореца и само се взирал в него... През цялото време сякаш се опитвал да види нещо, но…нещичко съвсем мъничко не му позволявало да успее… Така той се взирал в този прозорец, докато един ден внукът му не го попитал: „Дядо, какво гледаш по цели дни?“ Старецът му отговорил: „Образа си! Опитвам се да видя образа си!“… И така старецът си се взирал в прозореца, насреща морето му шепнело със звука на безкрайността, докато изведнъж дъхът му не секнал в устните… в устните. Не секнал в очите… като риба.. Защото ние сме риби, но в аквариум. Риби в аквариум, които се хранят с гледки и напразни надежди…
Много, много ми е празно, пък и тази стая… Извинявай, би ли изгасил лампата? Така поне няма да виждам колко пусто е тук. Но пък колко тъмно стана изведнъж! Тази празнина не е нужно да се вижда, щом толкова остро се усеща..
Моля те, кажи нещо! Омръзнало ми е да слушам гласа си, който отеква в този мрак... Искаш ли… Искаш ли да пробием тавана на хиляди малки дупчици - това ще бъдат нашите звезди! И вместо полюлей, една много по-голяма дупка - това пък ще бъде нашата кратерна луна… И в тези кратери ние ще изпращаме мислите си, после ще се потапяме в тях и ще плуваме. Нашата кратерна луна с нашето мисловно езеро! Искаш ли? .. Така стаята ни ще бъде осветена с една неясна, едва доловима светлина.
Извинявай, би ли включил отново лампата? Така поне ще мога да те виждам, докато направим нашия таван с множеството дупчици…. Не-не, няма нужда да се опитваш да ми обясняваш нещо. Аз всичко знам. Излишно е да говорим за доверие - та нали ние двамата бясно тичахме към тази стая… Вземи ме при теб- изморих се да тичам…
Знаеш ли, иска ми се да можех да рисувам... така щях да нарисувам ръцете ти. Щях да се потапям в кратерите и да рисувам ръцете ти, и да чета мислите ти!
Хайде да си вземем едно платно и на него да рисуваме? Аз и ти…и няколко цвята бои. Ще нарисуваме как седим в пясъка и оставяме следи от ръцете си по него, а вълните нежно ще ги отмиват... но за това не са нужни бои, не са… И ще закачим тази, движеща се картина на стената. Така стаята ни няма да е толкова гола. Така ти ще си мислиш, а пък аз ще си пея… Само, ако можех да пея! Знам, че ти би слушал песните ми... пръстите ми плавно ще се движат по струните, също като есенно листо по водата... аз ще им вдъхна живот! Ще поседна на земята в тази празна стая, нашата стая, и ще ти пея песента на вятъра… гласът ми ще се извива като ухайно кафе от далечна Уганда.. Искаш ли кафе? Ще слушаш песента ми и ще сърбаш чаша горещо кафе с мед и мляко.. така в нашата стая.. така нашата стая поне няма да е празна.
Ела, поседни до мен! Не ти виждам лицето... прекалено ясно осъзнавам нищото. Само ако съществуваше тя, както и ти.. та това нямаше да се нарича... Самота.