„Тъмната съдба“
Людмила Петрушевская
превод: Мая Златкова
Ето коя беше тя: неомъжена жена на трийсет „и ..“ години, която уговаряше майка си да замине където и да е било за една нощ, и майката, колкото и да изглежда странно, се покори и някъде се дяна, и тя, жената, доведе в дома си мъж, както се казва. Той беше вече стар, плешив, дебел, имаше някакви преплетени взаимоотношения ту с жената, ту с майката; ту живееше , ту не; ту там, ту тук, мърмореше и недоволстваше за положението си в работата, макар понякога да възклицаваше самоуверено, че ще стане, какво си мислите- завеждащ на лабораторията. „Какво мислиш, дали ще стана завеждащ на лабораторията?“ Така възкликваше той, наивното момченце на четиридесет и две години, завършен човек, който е отегчен от семейството, от растящата си дъщеря, която не се знае на кого се е метнала, и е станала голяма мадама и е доволна от себе си на четиринадесет години, в същото време, когато момичетата от квартала смятаха да я набият заради едно момче и т.н.
Той се впускаше в това приключение някак си доста делово, по пътя те спряха и купиха торта, на работата си той беше прочут, като любител на сладкиши, вина, храна, хубави цигари, на всички банкети той все плюскаше и плюскаше, а виновен за всичко беше диабетът му и неутолимата жажда за храна и течности, всичко това, което му пречеше и му беше попречило в кариерата. Неприятният външен вид и всичко. Разкопчаното яке, разкопчаната яка, бледите му неокосмени гърди. Пърхот по раменете и на темето. Очила с дебели стъкла. Ето какво съкровище си водеше в едностайния апартамент тази жена, която беше решила веднъж завинаги да скъса със самотата и с цялата тази работа, но не делово, ами с дълбоко отчаяние в душата, което отвън се проявяваше като силна човешка любов, т.е. с претенциите, с упреците, с уговорките да каже, че го обича, на което той отговаряше: „ Да, да, съгласен съм“. Като цяло, нямаше нищо хубаво в това как те ходеха, как пристигнаха, как тя се тресеше, когато превърташе ключалката на вратата, тресеше се от страх заради майка си , но всичко се размина.
Сложиха чайника, отвориха виното, нарязаха тортата, изядоха една част, изпиха виното. Той се размаза в креслото и поглеждаше към тортата, дали пък да не изяде още, но стомахът му го стягаше. Той все гледаше и гледаше, и накрая взе зелената декоративна роза от средата, поднесе си я успешно към устата , изяде я, облиза си пръстите като куче.
После си погледна часовника , свали си го, остави го на стола, съблече се по гащи. Неочаквано бяло изглеждаше бельото му, като чистичко и спретнато детенце, той седя по тениска и гащички на края на леглото, сваляйки си чорапите и си избърса стъпалата с тях.
Накрая си махна очилата. Легна до нея на чистите бели чаршафи , свърши си работата, после си поговориха малко и той започна да се сбогува с нея, като отново твърдеше «Какво мислиш, дали ще стана завеждащ на лабораторията?» На вратата, вече облечен, той се разбъбри, върна се към тортата, седна и отново изяде огромно парче от ножа.
Тя дори не стана да го изпрати, а той, май, дори и не забеляза това, дружелюбно я целуна по челото, грабна си портмонето, преброи си парите, като стоеше на прага, ахна, помоли да му развали пари, не получи отговор и си тръгна с дебелия си корем, с детския си разум и с аромата на чисто, поддържано чуждо тяло, като не помисли, че тук е бил краят завинаги, че загуби, че си пропиля шанса, че нищо тук вече няма да го огрее. Той не го разбра това, спускаше се надолу в асансьора заедно с дребните си пари и носните си кърпички.
За щастие те не работеха заедно, а в различни корпуси, тя на следващия ден не отиде в общата столова, ами си стоеше на бюрото през цялата обедна почивка. Вечерта трябваше да се види с майка си, вечерта отново започваше онзи, истинският живот, и неочаквано дори и за самата нея, тя попита една своя колежка : « Е, намери ли си вече ухажор?»- «Не»-отговори онази засрамена, защото неотдавна я беше напуснал мъжът й и тя преживяваше този свой позор самичка, като не пускаше никоя от приятелките си в този опустял апартамент и никому нищо не казваше. «Не,а ти?»- попита колежката. «А аз да»- отвърна тя със сълзи на очите от щастие и изведнъж разбра, че вече връщане назад нямаше , към същите вечни времена, които ще я дерзаят, пречупват, че тя ще стои в телефонните будки , не знаейки на кого да се обади, на жена му, на майка си или в работата - нейният избраник работеше на ненормиран ден, така че спокойно можеше да го няма нито там, нито тук.
Ето какво я очакваше и й предстоеше още позор, като онова лице, на което звъни безрезултатно по телефона с един и същ глас в добавка на онези гласове, които и преди това са му звънели безрезултатно, на този изплъзващ се човек, явяващ се ,сигурно, любовен обект на много жени, който изплашено бяга от всички и , сигурно, питащ всички за едно и също нещо в същите ситуации «дали ще стане завеждащ на лабораторията?»
Всичко беше ясно в неговия случай, избраникът беше прозрачен, глупав, дебел, а нея я очакваше тъмна съдба и очите й се напълниха със сълзи от щастие.