Летящата
Тя беше пъргава, лека, красива, а бъдещето - безгрижно, светло и прекрасно.
Бъдещето беше намислено - в най-важното, в основното. „Локомотивче наше, лети напред, в комуната има спирка…” Това беше времето на великите строежи, времето на пътищата. Земята беше станала по-романтично място от морето - зад всяка междинна спирка се уреждаха срещи, открития, съдбата ти трябваше да е непременно щастлива - тя зависеше само от тебе, а ти живееше в съгласие с времето, ти го слушаше внимателно - стрелките на времето се движеха в един такт със сърцето ти и не беше сигурно кое туптеше по-силно и страстно.
Общо взето, тя беше обикновено момиченце, което силно вярваше в хубавото. Тя беше някак странно устроена : почти не забелязваше това, че хората наричат мерзостите живот. Погледът й не се спираше на това, някак си се плъзгаше. Тя сякаш летеше над земята, като едва я докосваше със съвършените си крачета, обути в кафяви барети - имаше тогава такива обувки. Тя летеше и все й се струваше, че днешното, ежедневието не е важно, някъде зад хоризонта задължително има светло бъдеще, заради което си струва да живееш.
А иначе тя и наяве си беше прекрасна, впрочем, почти не се вглеждаше в себе си; не се спираше пред огледалото. Всичко в нея радваше окото: гъстите тъмни коси, които леко се виеха; ясните черти на лицето; гъвкавата, стройна фигура и всичките простички момичешки украшения - коланчета, панделки, фуркетки, дамската чанта на мама, в която обикновено пазеха документите и която тя понякога измолваше, за да се изфука с нея на улицата. Тя беше селско момиче, но вече завинаги, още от раждането си, бе откъсната от земята, градината, кравите, от целия този разграничен тесен свят, в който й беше тясно; бъдещето не можеше да се крие между камионите, от които постоянно миришеше на тор, сред толкова крехкия и раним зелев разсад , сред познатия й до най-малката подробност, още от дете, бит. Тя беше възпитана от времето и то я приканваше без капка жалост, около стотина пъти да напусне този отъпкан участък земя, наречен роден край. Нейната родина беше огромна, необятна страна, през която трябваше да се пътува седем или осем денонощия (тя постоянно забравяше точно колко), и нататък, зад границата, също имаше приятелска земя, където биха й се зарадвали (тя така вярваше), земя, където рано или късно ще стане родина за всички. Бъдещето я зовеше с радиопредавания, с пристигащите градски хора, които с дрехите, с погледа и с беседите си довяваха друг живот, много по-значим, отколкото нейния.
Тя едвам дочака да завърши основното училище. Учеше разсеяно, без да се съсредоточава, защото много мечтаеше, представяше си. Тя и по време на часовете мислено летеше из класната стая, като леко се отлепяше с крайчетата на обувките си от дървения, изморил се вече да скърца, под. Но дори и тук, в класната стая, където имаше много от онзи, неселския живот, й беше тясно и тежко.
Вече всичко беше решено и семейството й се беше примирило, че тя ще замине в града, за да учи медицина или педагогика (така послъгваше, но без зла умисъл, само, за да успокои „обществеността”). И после, продължаваше да го успокоява, щяла да се върне вкъщи, за да ходи по кривите и тесни улички да учи на писмо или пък да дава хапчета за температура, или пък от главобол. А всъщност нищо подобно не смяташе да прави, дори и веднъж не си го беше помисляла. Когато пристигна да кандидатства в града, за пръв път през живота си, тя бавно ходеше и четеше табелите: „Мляко”, „Промишлени стоки”, „Галантерия” и вътрешно все си повтаряше „е, хайде де!” , и двайстата или двайсет и първата табелка беше метална и на нея беше написано „Железопътно училище към Министерството на пътните съобщения”.
И в тази съвкупност от думи „път-желязо-съобщение”, изведнъж й се причу мелодия, онази, която винаги съпровождаше „полетите” й - музиката на вятъра и движението. И тя упорито не помръдна от табелата; и нейните приятелки, смеейки се и изумени от глупостта й, избягаха нататък, като си сверяваха адресите, които си бяха записали; да, те станаха учителки, лекари, фризьорки и зоотехници, а тя - кондуктор.
Много намираха този труд за мръсен, тежък, но всяка професия си има черната страна; тя все пак си избра работата по призвание, по това накъде душата я поведе, къде я „отвя”, което означава, че работата за нея беше живот, който я води все напред и напред. Ако беше мъж, естествено, че щеше да стане машинист. На нея й харесваше стоманеният отблясък на всепобеждаващия път, зелените светлинки през нощта, бързият ход на най-мощната машина, която прибираше вагоните-домове, хората с техните препълнени сандъци и куфари, с техните мечти, нещастия, с тяхната любов и раздели… Но и нейната работа - с постоянното полюшкване и потракване, за да създаде уют, дори и за една-две вечери; с разнасянето на чай и с усмиряването на чайника, със събирането на билети, които слагаше в коженото портмоне на дупчици; със синята си униформа, която й отиваше на очите - всичко това й харесваше, и всеки следващ курс я вълнуваше толкова силно, сякаш й беше за пръв път. И при неспирното движение на влака, когато тя се предвижваше по тесния коридор, понякога, вече в по-зряла възраст, тя долавяше предишните усещания от младостта - струваше й се, че тя лети по вагона, като едва докосваше железния под с пръсти, обута с обичайните си работни пантофи.
Тя беше щастливо надарена с това качество, че често не забелязваше чуждите нещастия - не заради коравост или безсърдечност, а заради своята типична отнесеност в далечното, в бъдещето, накъдето летеше влакът им, воден от надеждни, приличащи на стоманени хора -великани, машинисти. Омъжи се за локомотивен машинист и в паузите между курсовете, му роди две момичета. Тя се омъжи за него, защото така трябваше; него го хвалеха, че бил добър човек и наистина - той не пиеше, беше си домошар и винаги, когато тя се връщаше уморена от работа, тя знаеше, че на масата я чака първо, второ и трето за обяд, плътен и по мъжки основателен.
Но това, разбира се, не беше любов. Любовта беше разпръсната по света, тя живееше в бъдещето и не можеше да бъде съсредоточена в локомотивен машинист, също както родината за нея никак не се свързваше с изкривената ограда около къщичката на дядо й, с тъжни, тъмно-сини прозорци. Тя имаше много пътни романи, но не от онези типичните, пошли - с водчица, мезенце и усамотение в кондукторското купе; не, това си бяха романи - с разговори, където зрели мъже, юноши (почти момчета), старци… си разкриваха душите. Имаше много красота в тези романи - вечер, когато нещастията и мъките оставаха зад вагонното стъпало, и тя слушаше, подпирайки главата си с ръка, и вярваше почти на всичко - тя знаеше, че повече няма да ги срещне и на всекиго обещаваше щастливо бъдеще, което на всички им се струваше, че ще е светло и прекрасно.
Годините летяха и тя, разбира се, остаряваше. Но всяка година й добавяше и сиви коси, и бръчки, и красота; и тя, както преди, например понякога насън летеше, а през деня поумняло и тихо се усмихваше на своята тайна. От това, че беше вечно потопена в бъдещето или от това, че като цяло беше щастлива; а може би работата съвсем не беше в нейното вътрешно състояние, а просто така се бяха подредили нещата, тя не забеляза, изтърва онзи момент, когато ситуацията в страната стана нестабилна и опасна, така че в един момент всичко се преобърна изцяло, и тогава всички изведнъж разбраха, че бъдещето е изчезнало. Завинаги. Така е изчезнало, сякаш никога не го е имало. Тоест, всеки в частност си имаше свое лично бъдеще, което беше видимо за следващите няколко часа, даже и дни, но онова, общото, голямото, определеното бъдеще, което свързваше всички, малки и големи, е загинало безвъзвратно, веднъж завинаги. Тази загуба на пръв поглед изглежда смешна - бъдещето, като такова не съществуваше, нямаше го, все пак е бъдеще, но всъщност с изчезването му, много се лишиха и от настоящето. И тя, и мъжът й останаха без работа.
И преди през станцията минаваха само два влака, но сега, когато дойде времето на заводите, малките заводи и гигантите, се изясни, че вече няма товари, че болшинството хора няма къде и защо да пътуват, а пък онези, които все още си поставяха цели - нямаха пари; и общо взето - пътят стана ненужен. Затвориха станцията, лека-полека започваха да разграбват на части релсите и да ги носят за вторични суровини, и тя, след известно време, изпаднала във вцепенение, изведнъж разбра, че вкъщи няма нищо за ядене, а животът, който властно се е загнездил вече някъде в областта на стомаха, й диктуваше да живее. И тогава тя с мъжа си - момичетата вече учеха - се върнаха на селото, към земята.
И тя се опитваше да бъде бодра през деня, по селски здрава, отракана и уверена, без никакви „полети” и приумици; така, например, ходеше по дворовете и като веща и знаеща, водеше преговори за покупка на крава, надеждната мини-фабрика за производство на млечни продукти, която трябваше да бъде смирена юница. Това го помнеше от дете. Обикаляше собствениците и важно питаше : „Къде да намеря по-евтино?”, а те, смеейки й се, отговаряха „Ти добре ли си? Ние си мислим къде да продадем по-скъпо..”
Всичко се върна към началото - градината, колорадските бръмбари, сатърът, горещината, поливането и никаква мечта, само оглупяващата умора. Тя се опитваше да живее просто, да мисли и говори обикновено, но колкото и да се стараеше - нищо не се получаваше. Най-много я дразнеше любимата селска реплика:
- Че какво сме видели ние?
И именно това, че тя все нещо беше „видяла” и че всеки от селяните е имал възможност да види, усети и дори да достигне до бъдещето, я правеше тъжна. А през нощта ставаше зловещо. Тя не намираше никакво логично и смислено обяснение, колкото и да не се въртеше и въздишаше, за смъртта на бъдещето, така безусловна и невъзвратима. Ако допуснем, че причината е войната и нейните победители - това е друга работа; но война нямаше, имаше само лепкави пердета от непонятни, чужди думи. Или пък някаква стихия - земетресение, наводнение. Или някакво Божие наказание - но Бог с каквото и да се захващаше, както си мислеше тя, го довеждаше до справедливост, а това, което беше изградено си беше така безсрамно и явно разрушено, а бъдещето беше откраднато, скрито, заключено, нямаше никакво обяснение за това и тя не намираше никъде утеха. Тя обичаше релсите и вечер плачеше, като си спомняше веселия им отблясък и как слънцето тичаше по стоманените струни. Всичко това - слънцето, горещината от машината, звукът на спирачки край самотна станция на изгрев слънце, нейният празничен, отворен към света полет - всичко това беше убито, и тя понякога се чувстваше обидена, като малко дете, което го бяха поканили на дългоочаквано гости и го бяха излъгали. Сега, ако започваше да лети насън, веднага й ставаше болно, тягостно и тя се събуждаше, и се измъчваше от безсъние…
В един горещ ден, един от най-горещите през последните години, тя се ровеше в градината; вдигна глава, за да си избърше потта от лицето с ръка, погледна към слънцето, извика от болка и започна да се свлича, като в последните секунди от света разбираше, че губи съзнание. Мъжът й , бившият машинист, след това започна да тича от двор на двор, за да звъннат и да извикат линейка, като викаше, че тя е слънчасала. Изписаха я от болницата с парализирана ръка, с нарушен говор и с разстроено съзнание; мъжът й и дъщерите й след това я водиха и по други болници, три или четири пъти, докато не им свършиха всичките пари. Нищо не й помогна.
Сега тя е почти безумна с обръсната глава и често без никаква цел се скита по дворовете; през зимата няколко пъти я виждаха по долно бельо и боса. Някои се присмиват над нещастието й - „ Така й се пада, прекалено горда беше.” Но това не е истина, тя никога не е била горда, тя просто беше прекалено доверчива.
Но повечето хора, които разбраха за нещастната й съдба, я съжаляват и даже се опитват да разберат накъсаната й, нечленоразделна, болезнена реч.
- Ето, ето - показваше тя обръснатата си глава - кос-кос ху-а-ва…
- Имаше хубава къдрава коса - превеждаха я състрадателните бабички. - Хубава беше ти, красива!
И тя след като разбираше, че хората я разбират, че я съжаляват, започваше да криви уста и да плаче с освобождаващи, обилни сълзи…
С къса коса като на таралеж, подута и натежала от лекарствата, с които понякога безсмислено я тъпчеха, с парализирана превързана ръка, тя все още беше буйна и силна, когато й се опъваха в моментите на безумие. А после ставаше обезсилена, покорна и мълчалива, и ти се струва, че в очите й няма никакво безумие, а само дълбока, кучешка, неизказана мъка за завинаги изчезналия живот.
Така в мъки изминаха няколко години и казват, че се задава някакво бъдеще, което наричат със скучната дума „перспектива”, и че е настъпило някакво „оживление”, и че уж щели да отварят нова спирка, само че през нея ще минава влак само веднъж-два пъти седмично, и като цяло животът продължавал. Да, продължава. Но без нас…
Лидия Сичова
превод: Мая Златкова