Счупих стъклото с мръсна чиния
Полетя. Парче от мръсна чиния полетя право към стъклото. Остатъците
от макарони с доматен сос изсъхнаха и се
втвърдиха по повърхността й. Но аз счупих чинията, а след това и стъклото. И
бях щастлива. Щастлива съм, когато руша.
Плюя. Плюя ръждиво желязо, защото съм се превърнала в
метална конструкция. Сенките ми се
отразяват по стените на стара фабрика. Но крушката изгоря и всичко изчезна.
Нека постоим малко на тъмно и да послушаме искрения глас на чука, удрящ по
празен варел.
Вдишвам. Вдишвам миризмата на рушаща се мазилка и течове по
стари тръби. Ако има нещо, което трябва да бъде усетено в тъмното, то нека то стане
естествено. Нека го чуя и нека бъда сляпа за нервните движения на ходещия,
който пристъпва с празна кутийка кибрит към свещта.
Събирам. Събирам метнатите
на пода парчета сурови картофи. Ще си ги събера в найлоновата торбичка и ще се
покатеря по въжената стълбичка към олющения таван. Там ще измажа лицето си с
влажни ръце, които са попили от водата на картофите и ще започна да ви замерям
отгоре. Вие сте консервни кутии, а те не могат да си вдигнат погледа нагоре.
Усещам. Усещам, че някой ме разглобява, но мене не ме боли.
Желязните конструкции не усещат, те само скърцат. Някой отвива бавно болтовете
от ръждясалите винтове и аз усещам нестабилност. Усещам, че ми липсваш както винт
на болт, но аз вече съм няколко грама скрап.