Писма без марка
"Писма без марка" са писма, които писах и изпращах до себе си през 2013-та. Повечето са толкова несвързани, която дори самата аз сега не разбирам. Не е лошо човек да пише до себе си - накрая 2-3 неща могат да имат и литературна стойност.
"Писма без марка" са писма, които писах и изпращах до себе си през 2013-та. Повечето са толкова несвързани, която дори самата аз сега не разбирам. Не е лошо човек да пише до себе си - накрая 2-3 неща могат да имат и литературна стойност.
Писмо 1
Ти не се случи. Дори не успя да се родиш. Не успя да вдишаш дори една глътка земски въздух, да
издадеш дори един пронизващ вик в мига, когато поемаш в малките си бели дробове
първата доза болка; не успя да си отвориш безцветните очи, да премигнеш със
сляпо недоумение; не успя да усетиш животоспасяващата прегръдка на майка ни. Жалко. Ти не се случи, а аз поех по пътя ни..
сама. Какво си – момче ли си? Момиче? Как ли щеше да се казваш? Мене ме
нарекоха Илюзия. Такава ми била съдбата – животът ми да е илюзия и да имам
въображаем спътник-близнак. Иска ми се да
чуя гласа ти. Да чуя вдишванията и издишванията, които правиш вечер, докато
спиш – щях да ги броя и така по-лесно щях да науча числата. Двамата или двете
щяхме да проговаряме, да играем на невъобразими игри, да срещаме хората, да ги
нараняваме..те нас. Щяхме да покоряваме върхове, да се гмуркаме в дълбочини, да
тичаме по ширини. Щяхме да си крещим, да си говорим, да мълчим.
Да започнем от нищото. Нека се запознаем – аз съм мъничко момиче,
което живее в тялото на млада жена. И се чувствам празна без тебе. Толкова съм
празна, досущ като прегладняла птичка на дървен стенен часовник. Когато удари
уреченият час, аз излизам „ку-ку, ку-ку, ку-ку”, ала хранилката е празна. Някой
трябва да нахрани душата ми.
И тъй като съм гладна птичка, днес реших да си потърся зрънца,
които да изям и да спра да мисля. Прелетях над Стария град, чиито улици се бяха
скрили под прозрачната плоча на леда и кацнах пред една стара дървена къща. Тесни каменни стълбички водеха
към мазето, а от прозорчетата светеше мъждукаща лимонена светлина. Студеният
вятър проникваше под сиво-кафеникавите ми перца, а миризма от току-що изпечени
торти напълни човчицата ми със смолисти тежки слюнки – едвам преглъщах.
Надникнах през ключалката. Тя бе една такава хем малка, хем тъмна, хем пък
светла. През ключалката можеш да усетиш минималистичното течение. Можеш да
наблюдаваш. Мазенцето се оказа пекарна. Зад витрината с ароматни хлебчета,
сладки и торти, стоеше мъничка жена със светла кожа, която започваше да
придобива своите типични гънки за възрастта. Тя бе със сини очи, които се бяха
настанили зад две оптични стъкълца и побеляваща коса, сякаш някой бе поръсил
пшеничен клас със сладка пудра захар. Мъничето беше леко прегърбена, но това я правеше
още по-сладка за гледане.
Пет мъника бяха окупирали витрината и се състезаваха кой ще остави
повече следи от пръсти по стъклото. Имаше по няколко отпечатъка пред всяка
торта, което означаваше, че искаха всичко.
Когато бях малка, молех майка ни да ми купи „нещо”. „- Ама какво нещо
искаш да ти купя?”, „-Няма значение, просто ми купи нещо” . И аз съм искала
всичко. Сега искам само няколко зрънца.
Около една голяма, кръгла,
дървена маса бяха изпонасядали няколко души. В средата имаше една бяла вазичка с жълта роза. Толкова жълта,
колкото беше крем брюлето в една чинийка,
готова за сервиране. Бутилка червено вино и няколко изгубили представа за
симетричност чаши, издуваха тумбаците си с червената течност. Загрубели от
живота длани разглеждаха черно-бели снимки – разглеждаха се какви са били
преди. И си ни представих нас, как нахлуваме в техните снимки и започваме да се
гоним по празен плаж. Времето е лошо вече няколко дни и не става за плажуване.
Баща ни е облякъл в шушлякови анцузи и гуменки. В дъното на плажа има скали, по
които се покатерваме, защото това е нашият кораб, а ние сме на пост.
По-големият ни брат е капитанът, а ние сме помощник-капитани – малки глупчовци,
които се подчиняват на лидера. Морето се
опитва да достигне до развързаните връзки на
обувките ни, а вятърът - да ни накара да се сгушим в якичката на
горнището, но ние сме.. ние сме помощник-капитани и трябва да управляваме
кораба. Ние сме сега, в този миг, на тази снимка. Щрак.
Миризмата на пенливо капучино ме извади от снимката. Обърнах се
към стената – стари тапети, които започваха да се отлепват. Но там е толкова
топло – миризма на шоколад и пресен хляб се бе спотаила под хартията. Там,
точно там искам да закача нашата снимка!
Но на нея другите виждат
само мен и брат ни, а аз виждам и теб...
Писмо 2
Сигурно ще ме попиташ защо избягах толкова далеч?
Защото на север небето е по-красиво.
От кого и поради каква причина?
От кого...за това ще ти разкажа по-нататък, а причина - може би, защото бях обсебена и пристрастена. Бях обсебена, пристрастена и нещастна. Обсебена, пристрастена, нещастна и заплетена между четири мъжки здрави ръце. В плета от плът се чувствах добре, а когато Сутринта ми го отнемаше ми ставаше студено и се загубвах. Затова избягах... защото бях гола, пристрастена и не бях свободна.
Но тук е студено. Тук е само – 1. И един ден сухото ми голо тяло започна да трепери под черното яке. Моята абстиненция започваше. Излязох да я изведа в една нощ по тъмните стръмни улички на града. Вятърът духаше в лицето, което прикривах с високо надигнато шише. С всяка глътка вкусът на човешки допир ми ставаше противен. Погнуса от отсъстващото му присъствие събираше слюнки в устата ми. Всеки момент щях да повърна в някоя преспа сняг.
Десетки фенери се полюляваха над главата ми. Завиваше ми се свят. Провикнах се:
-Ей, Уличен Фенер, хайде да играем на „Има ме – няма ме”, обаче този път ти ще жумиш.
...Аз ли? Аз вече се изморих. Грапавите пръсти на изтощението започнаха да се движат по затворените ми клепачи, под които подреждам образи.
Започнах да си спомням за Него. За вечната ни игра на криеница, в която само аз жумях - той се криеше и аз само го търсех. Намирах го и той отново се скриваше някъде.
Сега аз търсех звездите над града, ала те бяха станали злобни – бяха започнали дългомесечната си игра на криеница с облаците. Но аз ще замина още по на север, за да ги намеря в зелена светлина.
Мокри стрелички започнаха да се топят по лицето ми. Слушаше ли ме някой изобщо или всички се бяха скрили в бърлогита си? Всички мълчаха , а шишето ми беше вече празно. Опиянена го оставих в една преспа и отново се обърнах към лампите, но вече крещях.
- Спасявай се любов, светлините светят в оранжево.
Всичко около мене продължаваше да мълчи и в този миг почувствах как главата ми се търкулва като орех под кухненската Му маса. Там стар дакел започна да гризе ореховата черупка на спомените ми. Бавно и чевръсто. Тогава разбрах, че това беше първият неуспешен опит да избягам от обсебеността на спомените си. Бях пияна и премръзнала.
Може би не трябва да бягам от спомена, ами да оставя мириса му да се вее в главата ми, докато не изветрее?
Писмо 3
Днес срещнах една жена. Трябваше да я видиш: стоеше с наведена глава над една локва, където сякаш се отразяваше образът на дървена дъска, на която са закачени два чувала с камъни. Беше странно..тя беше изправена, а пък ръцете й висяха толкова тежки надолу.
Какво...?
Коя ...?
Защо...?
Тя стоеше с гръб към мене, но можех да усетя колко тежки са мислите й – сякаш имаше огромна ръбеста скала в главата си. Освен, че беше ръбеста, някогашните пенливи вълни сега бяха замръзнали по повърхността на камъка и беше много трудно да се стъпи върху него, но пък и много лесно да се подхлъзнеш. Хлъзгащи мисли, които й пречеха да продължи напред.
Колите минаваха покрай нея, опръскваха дългото й сиво палто, под което се подаваше бежава вълнена пола и копринен чорапогащник с телесен цвят. Долната част на краката й беше тънка, а глезенът изключително раним. Изглеждаше абсурдно в грубите ботуши, които беше нахлузила.
И тогава я доближих и тихомълком я хванах под ръка – тя не се възпротиви. Започнахме да вървим, но имах чувството, че само аз вървя, а тя летеше. Продължихме напред, минахме покрай изоставените къщи и работилници край пристанището и започнахме да навлизаме в началото на крайбрежната. Морето беше нямо, плажът заснежен, а нахалните лебеди се оглеждаха за хора, стиснали здраво в шепите си семена. Аз не се осмелявах да проговоря, тя не намираше сили да започне...
...Никой не знае истинското й име - наричаха я просто Илюзия. Всъщност хората няма как да разберат, защото тя не може да говори, тъй като устата й бе пълна със смачкани вестници.
Но аз го разбрах!
Никой не знаеше за нейната бяла стая и бръмбарите-мисли, които кръжаха в нея. Никой не можеше да види крилата на онзи бръмбар, който беше успял да й влезне в ухото и сега бясно се блъскаше по стените на мозъка й, опитвайки се да излети. Тя отчаяно се опитваше да го изгони от там, но и двамата не успяваха.
Но аз го видях!
Никой не знаеше колко много тя съжаляваше, че е забравила да затвори прозорците, когато излизаше за безсмислената си разходка по белите тротоари. Сега стаята й гъмжеше от летящи насекоми, които я дебнеха.
Но аз отидох в тази стая!
Тя отключи вратата със скалните си ръце и се пренесе към вътрешността на помещението. Седна на един стол и се опита да движи устни, но се чуваше само сух примлясък, стичане на слюнки и вкус на навлажнена полепнала хартия. Аз не знаех къде да застана, на коя бяла стена да се подпра. Това беше от онези мълчаливи моменти, които те убиват. Гледаш и искаш нещо да направиш, но нещо невидимо те сковава.
Чу се, че нещо падна. Звукова вълна в тишината. Шум. Проследих с поглед, че по паркета се бе търкулнала монета. След това погледнах към нея – тя не реагира, не се наведе, а лигите бяха стигнали до врата й.
Понечих да си вървя, когато тя започна да шепне нещо. Сякаш бе изплюла топката мокра хартия. Не можех да я оставя сама.
...Тя търсела утрото. Онова утро в града. Онова утро, което не бilo нито тихо, нито невинно, но през което можеш да видиш игриви капчици да се разхождат по заскрежена трева. Можеш да усетиш сутрешния му дъх, сякаш до тебе се събужда зимна целувка. Ах, колко незнайно много обичала тя именно това утро! А аз разбрах за това, защото приближих ухо до шепнещите й устни и чух!
Погледнах я право в очите - сребристи очи, които при всяка човешка дума се пълнят с бисерни светулки. И тя ги оставя свободни да се стичат по лицето й, да засъхват някъде по врата, защото погледът й се опитваше да улови полета на времето, прелитащо над нея. Времето прелитащо и над мене.
До парното имаше друг стол. Отидох да го взема, когато видях, че отоплението е спряно. Тогава разбрах, че никой не би запалил реотаните на парното в помещението, за да я стопли поне за миг, а тя самата беше безсилна да го стори.
Нямаше и да се намери някой, който би почукал на вратата, за да я изведе от бялата кутийка...
Писмо 4
Никога не мога да взема решение така, че после да се чувствам сигурна в това.
Да го взема и да усетя удовлетворение и завършеност.
Нещо ми липсва винаги.. мисля си, че ти.
Нероденото ти мълчание и сигурност ми липсват.
Сега трябва да слепя фигура, отлепвайки късове от себе си, за да запълня дупката. Проблемът е, че не знам от каква материя съм съградена и колко трайна ще съм после.
Но днес взех едно решение, което мисля, че ще е с по-дълъг срок на годност:
Не мога вече да бъда Никоя за Никого. Нищо да Не знам Никога.
Решение, което разкрива звука на болката. Звукът на болката е Н. Покатерваш се по буквичката, сядаш на лоста посредата, хващаш се за двете греди отстрани, провесваш крака надолу и започваш да се люлееш като на люлка.
Н.
И всичко, което можеш да направиш е Не знам Не мога Нищо Никога.
Писмо 5
Картите са две - доверие и лъжа. Аз изтеглих доверие и остана последната - лъжа.
Оставаш сама с картата и търсиш образа си в нея.
И започваш да виждаш само предметите, които те заобикалят и да търсиш отговора в тях. Светът на предметите. Завиждам ти, че живееш в него. Да виждаш всяка форма, всеки детайл, всяка прашинка, всеки отблясък. В този твой свят не съществува лъжата – та предметите не могат да лъжат. Освен това са постоянни. В твоя свят, ако веднъж се влюбиш в предмет, то ти винаги ще го обичаш, защото той няма да се промени. А ти не обичаш промените. В света на предметите нещата са такива, каквито са – ако усетиш нещо, то това усещане си остава завинаги. Светът на предметите е вечен. Завиждам ти, че си сляп за нашия свят, където царува Човешкото взаимоотношение. То е безкрайно непостоянно, и да, не е вечно. Освен това то е свързано с желязна верига към Паметта, чието второ име е Забрава. И например в твоя свят, ако видя отражението си в локва , то тя би останала завинаги, а в моя свят след малко ще духне вятърът и образът ми ще се начупи на хиляди вълни, а след това на следващия ден слънцето ще я изпари, така че дори и асфалтът няма да си спомня, че някога е бил намокрян..
Няколко дни надувах розово найлоново пликче, а днес то се спука и навсякъде се разлетяха лиги. Спокойно, лигите ще изсъхнат, въпросът е с мене какво ще стане. В ребрата си усещах как навлажнена гъба бавно тупти и водата й се стича по стените на коремната ми кухина.
Писмо 6
Днес сутринта си топлих вода за кафе. Направих го четири пъти. Тя кипваше, изстиваше и аз отново я подгрявах. Накрая си направих кафе с хладка вода. Такъв се оказа и денят ми – вчера пролетен бульон бълбукаше в мене, а днес ръцете ми изгаряха от студ.
Излязох да се поразходя- на свеж въздух мислите стават по-леки. Изпратих залеза, вървях по една улица и видях плакат. Покрай мене мина някакво момиче и я попитах за какво е плакатът.
„Ела с мене. Ще има танцово представление.”
Купих си билет и кафе – тук то беше топло, та дори и с мляко. Когато влязохме в малката заличка, заварихме столовете подредени на различни места. Явно щяха да танцуват около нас. Да влязат в личното ни пространство. Изгасиха светлините, броени минутки мрак и „щрак”. Прожектор. В моя сюжет нахлува чужд сюжет. Около нас започна да обикаля рус мъж с най-обезумелите и безизразни очи. Целият се гърчеше. Музиката, на която танцуваше беше звукът от влачещите му крака по пода. Главата му се върти във всички посоки, раменете нервно се движат и влачене на крака, обути с вълнени чорапи. В другия ъгъл на залата, с гръб към нас, е застанала една жена в домашен халат. Чуват се удари на лъжичка в метал. Вари кафе и понякога проследява с поглед походката на белите вълнени чорапи. После се обръща и тя започва да обикаля покрай нас, но нейната походка е уверена, забързана, устремена, и тя е обута в чехли. Ние,зрителите, постепенно започваме да се затваряме в себе си. В началото седяхме изправени на столовете, но с всеки влач на вълнен чорап и чехъл, раменните ни кости се доближават до бедрените. Прегърбваме се – това е единственото, което ни е позволено. Ти си зрител и имаш право да мълчиш, да гледаш и да мислиш, но не повече.
Походките им се сляха – невротично плюс устремено е равно на лудост. Тихата лудост завита в аромата на току-що сварено кафе. За тебе, зрителю! И изведнъж.. изведнъж се чу как джезвето издрънча на пода и цялото кафе се разплиска по него и по няколкото чифта зрителски обувки. Устремената походка стана объркана и безнадеждна,а след нея вървеше вече осъзнатата невротичност. Смениха си ролите и неистовата гоненица започна. Ти си зрител и имаш право да мълчиш, да гледаш и да мислиш. Да, обаче и те се самозабравяш.. Телата им се доближават и нейната глава пада на сгъвката на ръката му – лява ръка, дясно ухо; дясна ръка, ляво ухо. Дясно, ляво, дясно, ляво и много коса във въздуха. Музиката досега беше шумът от движенията им, но сега към тях се присъедини вокал – истеричният смях на жената. Незабравима песен. Накрая мъжът попиваше кафето с белите си вълнени чорапи.
А аз днес сутринта си топлих вода за кафе четири пъти, на петия го разлях на пода и един мъж мина, за да го попие с белите си вълнени чорапи.
Писмо 7
Аз съм само на 5 и вървя по пътеката, осеяна с шарена сянка. Струва ми се беше началото на лятото. Така го виждам сега: зелена полянка с мъничко ручайче. Обичах да си правя кални кюфтенца по речните камъни – постоянният ми клиент беше Вятърко, на когото предлагах новите си кулинарни находки: кюфтенца поръсени с пясък, кюфтенца с гарнитура от зелени листенца, кюфтенца с ..
-Малката, ела да ти покажа нещо.
Пак нещо е намислил този наш брат. Приклекнал е край ручейчето и ръчка нещо с пръчка.
-Виж.
Една зелена жабка беше възседнала друга. Аз изплашена възкликвам:
-Мамо, мамо. Една жабка се опитва да задуши друга!
А брат ни отговаря:
-Много си зле... те правят секс.
Така разбрах за секса. За секса между жабки. На 5.
....
Мъжът ми каза:
-Стига си била хлапачка. Искам да бъдеш жена.
-Добре. Ще се опитам.
... ще взема червено червило, ще приотворя леко уста, ще отпусна тънките си устни и бавно ще започна да движа оцветения восък. Восък с вкус на зрялост. Минавам горната устна, после ще продължа с долната. Червилото излиза извън кунтурите на устните ми, продължава по лявата буза, минава под носа, над него, продължава през окото, през клепача, веждата, челото, дясното слепоочие..бавно продължавам надолу, през дясната скула, врата. Червилото усети пулса ми и се счупи. Счупи се пред младостта.
...ще изскубя с пинсета всяко косъмче по тялото си. Правя го бавно, така че да усетя болката от това да бъдеш красива жена. Тялото ми става съвсем голо, порите се зачервяват, някои започват да кървят, но аз няма да прикривам раните. С тази болка аз ще порасна.
....ще изпиля ноктите си така, че прахът да навлезе в ноздрите ми и да ме задуши. Пиля, пиля, достигам до живеца, но аз трябва да усетя миризмата.
... ще захвърля всички детски гащички с картинки и ще ги заменя с нови .. дантелени, така че да подчертая женските си извивки.
... ще измажа косите си с бои, така че и помен да не остане от житния клас, растящ от детската ми глава. После ще ги изрежа, подредя и среша. Не може само вятърът да оставя наелектризирани следи по тях.
... Ще захвърля дрехите си. Ще сменя походката. Ще вървя изправена с изпъчени гърди, така че зърната ми вечно да стоят нащрек и да се протъркват под синтетичните материи от новите ми женски дрехи.
...ще се старая да не избухвам в спонтанен смях, а да бъда сдържана и с нежни маниери. Ще се старая да не гледам искрено, ами само да набелязвам с поглед.
... ще ти се отдам – такава, променена. Ще ти разреша да правиш с тялото ми всичко. Ще издавам стонове, нали така се прави? Ще дишам тежко, ще захапя възглавницата, за да не крещя от болка.. накрая ще се правя, че съм удовлетворена и най-вече - задоволена.
Аз няма да съм вече хлапачка след тази нощ. Аз няма да съм изненадано петгодишно момиче, което си мисли, че една зелена жабка задушава друга. Ще имам размазани червени пръсти по лицето и тялото, зачервени, зеещи пори, разранени нокти.. ще притежавам женственост!
Почакай, ама защо си тръгваш? Не ме ли искаш вече такава? Аз вече не съм онази хлапачка, аз вече съм жена.
Писмо 8
Когато пътуваш на дълъг път, започваш да превърташ филмовата лента. Трябваше да пътувам почти цяло денонощие и нищо друго не ми остана освен да се метна във влака на спомените. Бясно обикалях сред вагоните, надзъртах в купетата, гледките профучаваха покрай мене, докато накрая просто седнах на земята. Заземих се. Но това беше поредната илюзия - под мене се въртяха колелата на Случая, а аз се унасям... Когато си затворя очите изглеждат като две миглени усмивки – тънички, мълчаливи..неми. Така аз ти се усмихвам, докато спя.
През прозореца се виждаха скали, високи могъществени борове и малки сгушени къщурки тип Монополи . Аз пътувам на север и си спомням за онази сутрин, когато и двамата с него се успахме за влака, но решихме да си хванем следващия. Сякаш всичко онази сутрин беше против мене: успах се, забравих си якето, закъснях за автобуса, гарата беше в ремонт и трябваше да обикалям от другата страна на сградата, догоних влака в движение, нямаше нито едно свободно място, където да седна, контрольорката отказваше да ми продаде билет .. а той трябваше да се качи след две спирки. Влакът намали ход и аз го видях – един спокоен, небрежен. Показа ми с жестове, че ще се качи , където има място пък после ще се видим. Пътуваме, пътуваме, влакът започва да се изпразва, той идва при мене..накрая сядаме един срещу друг и есенното слънце ми свети право в очите, но така е по-добре, защото погледът ми още се срамува да срещне неговия. Много по-лесно е да гледаш минаващите покрай тебе образи – размазана есенна гама по стените.
Гара К. Изпуснали си бяхме последния влак. Изморени с зачервени лица от вятъра и слънцето, с насълзени очи от гледки, с изнемощели крайници съединяваме две пейки за легло. Завиваме се с неговия чувал ,но аз започвам да треперя. „Трепериш ли?” Прегърна ме. Била съм треперела и насън. А сега само се наежвам и усещам близкия допир на дреха – най-нежното докосване през последните месеци..
В колата е тъмно и ние сме на задната седалка – аз седя отляво, той – отдясно. Разделят ни няколко чифта ски – борците със снега, прорязващите дъски, които ни дават свобода. Той се опитва да ме прегърне, но успява само да ме погали. По главата, по косата. Достатъчно ми е. Там е.
Той се шмугва във вагона като риба. А аз след него. Не, той след мен! Така две по две. Едно, две.. Накрая аз се нагълтах с вода. А той бе риба – продължи. „Следваща спирка...” Удавница... От дъното продължавам да си спомням.
Прелетях към онзи лек спомен, над морето от спомени, без да усещам никакво съпротивление. Реех се свободна. Кацнах на онзи плаж в края на септември. Лятото все още си стоеше там, опънало се блажено на пясъка и необезпокоявано от меланхоличната му приятелка - Есента. Понякога е страшен нахалник(лятото), но предизвиква умиление.
Там и тогава аз не бях човек, плажът не беше пясъчен, морето не беше кисело. Тогава госпожица Лекота беше изтрила границите на природата и поддържаше само онова краткотрайно чувство за усещане. Порите по кожата ми си приказваха с вятъра, косите ми танцуваха с нежни галещи движения върху пясъка, очите ми отразяваха милиардния лъч. Той лежеше до мене, а аз до него. Страхът, отчуждението, съмненията, неизвестността ни бяха напуснали. Беше миг. Прекрасен. И знаеш ли.. сега, когато се върнах там, единственото нещо, което усещах беше как сякаш морските вълни бавно заливат мозъка ми.. Да! Моят мозък беше прибой за вълните. Художникът Съзнание беше нарисувал един огромен мозък на един безкраен плаж, с едно синьо небе, жълт пясък.. и вълни. Мигът се нарича "Моят мозък - Прибоят".
"Благодаря мигновението, чийто аромат обичам да вдишвам".
Събуждам се, защото влакът е спрял и вратите са отворени – става течение. Аз не съм на плажа, а сред зимата. Завивам се и вече съм се разсънила. Знаеш ли, богата съм на филмови образи – имам цяла колекция във видеотеката. Щастлива съм, че я притежавам..
Ти имаш ли видео? Може заедно да гледаме някоя касеткa.
Писмо 9
Сега пътувам с кораб към острова, където ще прекарам десет дни без огледала, без дрехи, без суета. Навън се смрачи, защото слънцето залезе преди час. Поглеждам през прозореца: няма вълни, ами сякаш черни очни ябълки се надигат и притварят бездънно око. А аз затварям и стискам очи, защото искам да видя кошмара си. Онзи страшен сън, който се повтаряше всяка вечер, когато бяхме деца.
На това море се научих да плувам с надуваеми възлгавнички. Но сега си имах голям надуваем делфин – той трябваше да ме спаси, защото беше пълен с твоя въздух. Ти го наду преди да вляза във водата. Влезнахме с баща ни да поплуваме около разбития кораб край брега. Във въздуха се усещаше миризмата на разлагаща се медуза, ерозиращи скали, изчезваща морска пяна и ръжда. Вълните започнаха да ме подмятат като току-що обран памук, който е носен в плетен кош от десетгодишно мургаво момче. Така ме подмятаха. После сънят ми става слънчев лъч под вода, издигащи се мехурчета към повърхността, мътно зелено стъкло, задушавам се. Но аз успявам да изплувам и се опитвам да стигна до прибоя, където има дъно. Когато стигам там, морето започва да ме притегля към себе си с невидими пипала – дърпа пухкавите ми, зачервени от слънцето, детски крачета навътре.
„Престани, не ми е забавно вече”.
Обръщам се с надежда към плажа, а там майка ни, брат ни, баща ни и баба ми махат и се усмихват. И очите им са точно тези бездънни ями, като вълните сега. Аз започвам да викам, но гласът ми отива в пръстите на стъпалата, които се опитват да се закрепят за движещия мокър пясък.
„Престани, не ми е забавно вече”.
Махат и се усмихват. Дърпа и потапя. Отново съм на дъното и рибите ми крещят – малките прозрачни топчета, които не знаят що е то гравитация. Отново съм на дъното. И така всяка вечер.
Ти ли беше?
Защо го правеше?
Писмо 10
Спасибо, мама!
Полето преди брега беше с онази жълта, изгоряла трева на лятото, а въздухът беше с вкус на сено и мокра сол. Отляво и отдясно на пътя имаше само това и тук-таме по някой зелен храст. Трябваше да вали.. скоро.. само след няколко часа.
По пътя вървяха, хванати за ръка, една жена със средно дълга, къдрава, рижава коса и едно момиченце с бели коси. Но те не бяха бели от старост, напротив – бяха бели, защото животът щеше скоро да ги оцвети. В лявата си ръка майката държеше дясната на своето малко момиче, а вятърът играеше на гоненица под летните им рокли. Червеният пояс беше надут още от сутринта и сега чакаше да бъде намокрен, окачен на тънката бъдеща талийка на момиченцето.
-Мам, може ли да тичам към брега?
Може ли, мамо.. можеш ли да я пуснеш? Това малко същество, което е колкото твое, толкова и не е. Можеш ли да я пуснеш, знаейки, че вече си загубила нейния близнак? Можеш ли да я пуснеш, знаейки, че тя ще пада, ще плаче, ще се изправя, ще се загубва, ще бъде лъгана, ще бъде невидима? Ти знаеш, че това й предстои, но трябва да решиш дали тя сама ще тича към морето, а ти само ще я наблюдаваш.
-Добре, но внимавай..
«Внимавай»-единствената дума, която знаеш, че сега тя няма да чуе. “Внимавай” и си слагаш бинокъла да я наблюдаваш, защото знаеш, че това е единственото нещо, което има смисъл.
И момиченцето побягна към морето, вятърът играеше на гоненица между краката й, червеният пояс подскачаше нагоре-надолу по бъдещата й талийка, тя разпери широко ръце, за да прегърне неизвестното, обръщаше се понякога към майка си „Виж мам, виж колко бързо тичам”.. И до нея невидим тичаше нероденият й близнак, който си нямаше червен пояс, но имаше сестричка, която трябваше да живее живота на двама.
Писмо 11
Аз не участвам
Април ли беше.. или пък краят на март. Няма значение, важното е, че дърветата още не бяха съвсем уверени дали трябва да цъфтят, а по тях бяха изпонакацали гарги като нанизани пуканки на сурвачка. Обаче пуканките бяха почернели и имаха пера. Слънцето грееше, ала и то не беше много наясно дали трябва да пусне малко топлина през лъчите си. Въобще цялото време, природата и хората не бяха съвсем наясно със заобикалящата ги действителност. Може би имаше само едно момиченце, което знаеше нещо повече.
То всяка сутрин, от понеделник до петък, трябваше да се събужда в 6:30 сутринта, за да се оправи за училище, тъй като никак не й влизаше в интересите да завършва така предишния си ден. Учебник по А, учебник по Б, учебна тетрадка по В и Г, химикал, линийка, моливи, книжка, в която вписваха усмивка, безизразно човече или намръщено – каквото й лепнеха на страниците, такова е било поведението й през деня. Ами какво,ако сутринта е била леко намръщена,а после се е усмихнала? Нищо не разбираха по-големите..
След като подредеше раницата, обличаше се, понякога се случваше да се разреши, но само ако наистина се налагаше – тя косичката й си имаше собствено мнение винаги. Онова мнение, което и притежателката й го имаше. После отиваше на кухнята, където майка й скалъпваше някаква закуска, тъй като не беше от онези педантични майки ,които посвещават изцяло и единствено целия си живот на чедото. Накратко, заедно закусваха каквото имаше, но не си мисли, че беше нещо вредно. Не, просто беше импровизирано. Една сутрин какао, друга чай, трета сок. Имаха трийсетина минути за тази сутрешна кулинарна работилница на електрическа лампа в кухнята, защото в 7:05 трябваше да са на спирката, откъдето да си хванат автобуса до училище. Да, тя не беше от онези късметлийски деца, които учат в кварталното и след училище можеха да се приберат, да си оставят раницата вкъщи, да се преоблекат, да грабнат филия хляб и да си отрежат парче кашкавал, като накрая го замезят с шоколад. Не - ако искаше да остане да си поиграе след училище, трябваше да си намотае якето на топка, да го напъха в раницата и да ги захвърли под някоя пейка в двора на училището. И тъй като момиченцата не си купуват неща в много практични цветове, после оставаха доста дълги спомени по раницата – отпечатък от обувка, петно от сладолед, залепнала(после отлепена, ама не докрай) дъвка, чертички от флумастер и така нататък. Шарени спомени.
В час трябваше да се седи, да се слуша, да се пише и да се взима участие. А имаше толкова по-интересни неща в света и тя го знаеше, нищо че беше на 7. Беше й достатъчна една седмица в класната стая, за да прецени колко й е необходима тя: имаше и интересни неща, но според нея си беше пълна загуба на време да бъде там половин ден. През това време тя :
А) Можеше да обикаля и да снима с фотоапаратчето си
Б)Можеше да отиде до закусвалнята през две преки, където имаше 13 вида сандвичи, 32 вида палачинки и още толкова гофрети
В) Можеше да обикаля магазинчетата за сувенири и да си прави списък с „най-важното нещо, което трябва да си взема за стаята”
Г)Да отиде до пазара, където да се учи на занаят – как се купува най-евтино, как трябва да се пазариш, да се караш с хората, да ги мамиш, да бъдеш лицемерен, за да продадеш боклук и тем подобни полезни неща за живота
Д)....
Е)....
Ж)...
А тя трябваше да стои в тази прашна стая, с тези деца, които никак не й бяха интересни, защото се увличаха по скучни работи, слушаха ужасна музика и а), и б), и в)... Но най-нелепото нещо беше да вдига ръка, когато знаеше отговора на нещо.
"Защо трябва да ни учат на такова себеизтъкване? Ако знам нещо, то то ще си проличи в някаква ситуация, тогава ще си го кажа и то само ако е нужно..”
Да, така си мислеше тя. И не вдигаше ръка, когато знаеше отговора. И това подлудяваше учителите й ,защото те смятаха, че тя е проблемно дете и само ги затруднява машинално да си вършат работата.
- Номер 5, знаеш ли отговора?
- Да, знам го.
- Защо тогава не вдигаш ръка?
- Защото не участвам.
Точно така : тя не участваше в цялата тази скучна игра, защото ако играта е истинска, то ти не трябва да знаеш предварително зададените правила. Пък и има толкова много игри за всички видове хора – нека всеки си избира на какво му се играе.
Въпросът е какво ще стане с номер 5 след няколко години. Дали тя ще бъде :
А) Аз не участвам в живота ти, защото така е по-лесно за мене. Не трябва да ти бъда длъжна, да разчиташ на мене..Аз не участвам и няма да бъда твоя опора, твой светъл прозорец, твой вкусен шоколад, твой сочен плод, твой ароматен дъжд, твоя слънчева поляна..
Б) Аз не участвам, защото съм изморена и не разбирам. Не разбирам защо трябва да следвам другите, когато не си го усещам. Да бъда щастлива, обградена от псевдо-радост и емоции. Предпочитам да стана с неразбирането си, да изляза от стаята, да вървя и да мълча, да си купя кафе, да наблюдавам. Предпочитам да опитам свободата си, вкуса на сивия горчив дим, прозрачния спирт, простотията; предочитам да изпитам глупостта си, незрялостта и наивността. Затова не участвам, защото не разбирам. Така в края на март ли беше или началото на април имаше едно момиченце, което не участваше.
Писмо 12
Всеки ден по едно и също време излизам на терасата за няколко минути. Тук денят става по-дълъг и мислите ми стават по-светли. И косата ми расте. Расте заедно с деня. Вече заставам на терасата и си сплитам плитка. Но днес стоях и усещах как кожата по лицето ми е суха, устните ми напукани, така че всеки път като се оближех усещах вкус на кръв. Изгоряла бях на десетки бръчки около очите – премреженият поглед срещу слънцето и вятъра. Краката ми бяха целите в синини от твърдата земя, на която трябваше да спя, и от скалите, които трябваше да покатеря. Миришех на спален чувал и на път. Ръцете ми бяха целите издрани: в началото имах само една драскотина на дясната ръка, която тръгваше от показалеца и завършваше при кокалчето на китката. Беше вълнообразна. Беше от точка А до точка Б. А сега драскотината се беше сдобила с приятели. Няколко дни мене ме нямаше, аз бях там...нависокото.
Винаги съм искала да бъда нависоко. Дори като бях малка си слагах допълнителни стелки в обувките – така бях с едни стелки по-висока и с едни стелки по-далеч от земята. Знаеш ли къде си най-далеч и най-висок? В планината.
Но всяко мое бягство там е различно, както и тя бива неповторима. Понякога искам да избягам, за да вървя и да не мисля. Друг път да вървя и да мечтая. Но винаги движението е свързано със свобода – винаги искам да освободя себе си от нещо..там..горе.
Болезнено е, когато бягаш от самотата, защото тогава си сляп за планината.
Дори тогава в планината те настига нахалната и натрапчива стъпка на тягостната мисъл ! Колкото и бързо да вървиш нагоре, тя все следва дирята ти. Ти спираш, сядаш на някой камък, събуваш се боса, хвърляш обувките зад някой клек и продължаваш. Но тя отново те настига и се набива под ноктите на краката ти. Ти отчупваш клечка от някой храст и с погнуса започваш упорито да я изчегъртваш. Без резултат. Всичко около тебе започва да се върти и ти забравяш къде си тръгнала и къде трябва да стигнеш. Седиш сама и чегърташ мръсотията й под ноктите си.
После не издържаш и започваш да бягаш по склоновете, спираш, за да си поемеш дъх, събираш боровинки, за миг се чувстваш уверена и силна. Продължаваш и стигаш до върха. Там мълчиш, после проговаряш и плачеш. И разбираш наистина колко малко хора има около тебе, с които можеш да поговориш.
Друг път се чувстваш като пакостница там – знаеш, че не трябва да я обезпокояваш, но на инат отиваш. Бягаш при бурята. Попадаш в ледения бульон "Мъгла". Имаш чувството, че някой духа безжалостно отгоре супата, за да изстине. И си представяш как хората, които те обичат безпомощно, напосоки му крещят "Да не си обезумял?! Та тя е ледена! Ще я погубиш."
Ледена е. Но ти си пакостница и виждаш, че ледът също е красив. Отляво ръбати хребети, отдясно буйно море и ти вървиш първа проправяш пъртина в пухкавото бяло чудо. Е, добре де, преди тебе са минали няколко заека, но ти си първата човешка стъпка, първата човешка обувка с две стелки в нея. Виждаш само бели завеси пред тебе, но и тях ги обичаш, защото за няколко мига окото ти си почива от гледки, а умът ти остава сам със снега и вятъра. И вярваш, че там зад завесите има нещо, което ти обичаш.
Остра болка се е настанила под кожата ти. Кръвта мъчително напуска пръстите и от тях остава само бял плат, опънат върху остри кости.Мисля, че дори и топлината не може да накара кръвта отново да закипи. И ти вадиш от раницата си тефтера и записваш :
„ От ледените пръстчета за топлите длани.
Аз отново съм тук. Тук, където си над облаците и под тях. И Я виждам как претърпява метаморфоза и всичко тук е въпрос на миг. Слънчевите върхове, златните била и боровинковите усмивки са изчезнали. Сега на тяхно място ти се присмива Северняка, а Тя е горда и негостоприемна. А аз все повече се влюбвам в нея... в нейните недостатъци. Хлапачка ли съм? Чудиш се защо съм тук? Защото го има тук. „
Писмо 13
Днес се разхождах в град Т., където има улица „Душевност”. През две преки пък се намира улица „Духовност”. Между тях се намира улица „Дълга”, която я пресича улица „Островче”. Значи пътят между духовност и душевност е дълъг и ако се измориш можеш да поспреш и да починеш на остров? Не си измислям сама имената, можеш да провериш картата на град Т.
Другото нещо, което забелязах е, че на ул.”Духовност” е пълно с „maja”, което на местния език означава дом(къщата, сградата), а на ул.”Душевност” има само едно „kodu”, което означава отново дом, но в нематериалния му смисъл. И тогава ми светна колко изобретателни са жителите на този град и колко тъжно, че тази изобретателност не е доживяла до днес!
Затичах се към нас, за да проверя точната разлика в значенията между двете думи и излезе, че ако си духовен човек, то ти се отнасяш към умствената дейност, към нематериалното, към духа. Така си сядаш в твоята maja и умствено започваш да търсиш пътища, по които да тръгнеш, за да се отървеш от нематериалното и да откриеш съвършения дух. А ако си душевен се отнасяш до вътрешния свят на човека, до неговата душа и за това не ти е необходима сграда като такава, необходимо ти емоционална постройка, през чийто прозорец да наблюдаваш вътрешния свят на ближни и далечни, и ако си прекалено смел, можеш да излезнеш под светлината на дневната душа.
Така някога в този град всеки човек е вървял по улицата, по която му е предназначено да върви и на която той се чувства добре да го прави. Какво имам предвид с това ли? Ами ако си пекар на вкусен черен хляб, то ти ще вървиш по ул. „Фурна”, която е осеяна с малки пекарни и ще срещаш, и ще се запознаваш с хора от твоя занаят. Ще обсъждате колко гъсто трябва да е тестото, за да се изпече хлябът с хубава златиста коричка или при кой търговец може да се купи качествено зърно, или кой как мели това зърно, с какво го омесва и така нататък. По вашата улица няма какво да търси един нихилист, тъй като за него вашето призвание ще е лишено от значение. Той ще върви по ул.”Нихилист”, където ще среща съмишленици и заедно ще разкритикуват света, ще го разбият на хиляди стъкълца , за да си доказват, че реална ценност като такава не съществува.
На тяхната улица, също така, не би стъпил никой нов човек, тъй като той ще вярва в бъдещето, в изобретението, в сътворението. Този човек ще живее на своята ул. „Нов”, където ще строи нови сгради, ще усъвършенства старите неща и ще гледа на света с нови очи.
Тогава този град е бил съвършен за всекиго. Какво? Че така е скучно? Не, напротив. Тогава те са си имали национален ден на «Отворените улици», когато всеки е имал право да се разхожда по другите улици и опознава съгражданите. Тогава това им е било достатъчно и е било много интересно. А не като днес.. днес на улица «Душевност» вървяха двама бездушни в кожени черни палта, жената се подхлъзна и падна. Мъжът дори не се досети да й помогне да стане. Целта им беше да намерят някоя maja”, където да изпият деня си в празни приказки.
Въпросът е ние с тебе по коя улица щяхме да тръгнем? По улица „Въображение”? Но на нея нямаше да има сгради, ами само мокър чакъл и кошчета за боклук ,в които щяхме да мятаме обелки от неизядени бонбони.
Писмо 14
Шепна. Тихичко. Почти нямо. Няма ме. Шепна. Чуваш ли ме?
По хълма закрачи силует. Движеше се бавно. От поляната можеше да го наблюдаваш, а пък той надали искаше да те наблюдава. Оказа се, че това е жена и е бременна. Тя щеше да даде нов живот и то скоро. Затова пристъпваше полека – внимаваше да не се спъне и да падне.
На върха на хълма имаше едно село – едно време се е радвало на пълни къщи с живот, а сега беше изоставено. Тя подмина къщата на баба Дана и застана пред тяхната. Някога това не е било само някаква съборетина, тогава е било обежище, тогава е било къщата на баба й и дядо й. Тогава този покрив и тези стени са били сигурност за тях – те са се чувствали като бебета в утробата на майка, чувствали са се на топло и защитени, също така са давали на други тази топлина и защита. Сега може би и тя искаше да усети тази сигурност, защото не бе уверена, че е готова..
Покривът беше паднал, а във всички стаи се виждаха и усещаха следи от диви животни, но в нея нищо не помръдна. Качи се на втория етаж, зави надясно и открехна вратата към нейната стая. Беше останала една масичка и легло, върху което имаше екскременти на лисица. Хитрушата тя, качила се чак на втория етаж, за да си свърши работата.
Обърна се и продължи към таванската стая, в която се качваше крадешком, когато беше малка. Възрастните не й даваха да ходи там.
-Ама защо?
-Защото нямаш работа там. Ще вземеш да счупиш нещо. Имаш си стая, стой си там.
Детската й стая, когато идваше на гости при дядо и баба за ваканцията. Същата стая, в която някога е била зачената. Било зима и тъй като тоалетната е отвън, майка й не излязла да се подмие... и така се появила тя. И така сега това си е законно нейна стая по всички параграфи.
А като ти кажат, че „нямаш работа там”, значи определено имаш! И тя се качваше, ама тайничко. Изчакваше, когато баба й излезне на пазар, а дядо й да поиграе шах в кафето на центъра. И за нейно щастие това ставаше всеки ден.
Тази стая за нея беше същинско съкровище – съндъци със старите дрехи на баба й, книги, чували с боб, орехи и какво ли още не; кутии със скъпи играчки, купувани някога от чужбина и от кореком, като най-интересната беше един лилав клоун от плат. Тя го обожаваше и не разбираше защо го държат тук, ами не го свалят долу, не го изперат и не й го подарят. Ама нямаше как да им го каже, защото така те щяха да разберат, че се е качвала горе. Така трябваше да се задоволява с откраднатите минутки, за да си поиграе с него. В ъгъла имаше запрашено пиано – пиано на село! Пианото горе забравено, а долу секции със сервизи. Както и да е, важното е, че горе се случваха чудесата: слагаше клоуна да седне върху един съндък, а тя запретваше ръкави на жилетката, която баба й беше оплела, и започваше да свири на него. „Дами и господа, самоуката музикантка, която остави света без дъх!” Аплодисменти на прашинки и чували пълни с боб и орехи. Ням лилав клоун, останал без дъх. Слънчева светлина се прокрадва от прозореца – прожектори. И музика, музика, музика.. музиката, която издаваха нейните неопитни пръстчета.
А сега, след толкова години, тя отново тръгна към таванската стая. Вратата беше леко приотворена и в тъмния коридор се виждаше една светла тясна пътека. Пристъпваше неуверена в мрака и следваше ярката маркировка. Отново се е качила в тази прашна таванска стая, но сега няма от кого да се крие освен от самата себе си. Прашната таванска стая, където дъските меко поскърцват. Отново тези запрашени кутии, обаче сега пълни с безброй преброими мисли. Тя седна внимателно в средата на помещението и започна да се оглежда. Затвори очи и миглите й бяха кибритени клечки. Кибритени клечки, който някой невидим сега запалваше една по една.
Отново си онова дете, но светът не е останал без дъх от изпълнението ти. Горката. Единственото, на което си способна сега е да мълчиш. Оглеждаш се – диван, маса, стол, секции с неизползвани сервизи, кашони… пиано. Пианото ли? О да, ти можеше да свириш на него и беше неотразима. Изправяш се и отваряш капака му. Натискаш плахо един клавиш, после втори. Обаче пръстите ти сега са намазани с лепило и бавно залепват по клавишите. Ти се опитваш да ги помръднеш, но чуваш само болка. Да, не боляло само от болка.
Ами ти лилаве клоуне? Какво се случи с тебе? Какво прави през всичките тези години? Винаги те мислех – ти беше най-вярната ми публика. Ти, кукла, с която всеки може да си прави каквото си пожелае – да я вдигне, да й размята безжизнените ръце, да я прегъне на две, да я разпъне на всички страни и после отново да я метне в някой ъгъл. Но аз направих от тебе зрител. А сега ти ми го върна, защото не можах да те взема със себе си и да си играем винаги. Сега аз се превърнах в един лилав, нещастен, отпаднал, прашен клоун.
И не разбирам – как може нечии топли човешки ръце да те направят с толкова любов и след това да се превърнеш в ненужна торба от плат? Как може да са те кроили с усмивка и надежди? Нищо, важното е ,че съм лилава. И в памучната ми глава е пълно с ненужни, скучни и тъжни мисли. Ох, беден ми клоуне - та ти дори нямаш сили, защото белият памук ти е задръстил мисълта...
Така тя избяга в кутийката на спомена, поместена в другата кутийка на хълма. Тя докосна с треперещи пръсти корема си.
-Шепна. Тихичко. Почти нямо. Няма ме. Шепна. Чуваш ли ме?
Сега един сперматозоид се беше покатерил към яйцеклетката й и бе намерил своята уютна кутийка, своята таванска стая. И той като нея беше избягал, и той „нямаше какво да търси там”. Сега обаче ще бъдат двама бегълци.
Познаваш ли това момиче на хълма?