На преглед при Паметта
Телефонът прозвъня три пъти. Едно. Две. Три. Звънеше с онзи стар, дрънчащ механизъм, който нарушаваше спокойствието на прашинките, излегнали се с месеци на някогашното лакирано бюро. След първия път те не разбраха какво се случва, втория път леко се размърдаха и вече след третия съвсем се събудиха. Прашинките на Паметта се събудиха след дълга дрямка.
Всяка вибрация във въздуха се забиваше в спокойствието на спрялото и забравеното. Стаята изглеждаше така, както е била оставена много отдавна: запрашено бюро с две чекмеджета, върху него беше поставен телефон и настолна лампа, немити прозорци, скрити зад тежки кадифени пердета, два дървени, тапицирани стола, саксия с фикус и скърцащ паркет на пода. Наоколо се усещаше застоялият въздух на старото.
Телефонът продължаваше да звъни без да очаква някой да го вдигне. Изглеждаше , сякаш беше единственият жив предмет, който съществува, само защото има механизъм. Живот поддържан от пружини. Изведнъж се дочу как се приближават стъпки откъм някога затворената врата. Дръжката на бравата неуверено помръдна надолу. След като вратата се приотвори, паяжините по ъглите се раздвижиха и започнаха да танцуват от нахлулото течение. На входа застана някакъв силует, но не можеше да се види ясно кой е, защото пронизващата светлина зад него заслепяваше. Единственото, което се виждаше, беше излющената зеленикава боя около металната брава.
Силуетът се приближи и вдигна телефона:
- Ало.
„Ало”, което не задава въпрос, ами просто звучи. Комбинация от три букви – две гласни и една съгласна в средата.
- Здравейте..ами...ъ.. аз се обаждам, тъй като искам да си запиша час при... Паметта.
Последваха няколко секунди мълчание, в които нещо се пробуди в силуета, тъй като той участи дишането си и започна да се движи някак по-несигурно.
- Ами.. ъъ.. добре. Попринцип часовете за записване са от един до три и половина. Но тъй като вече така или иначе сте се обадили, кажете кога...
- Ох, извинявам се много – прекъсна гласът отсреща. - Наистина не знаех. Кога има свободен час? Дали ще е удобно още утре? Или в други ден.. На мене по всяко време ми е удобно.
- Един момент да проверя..
Силуетът премести слушалката от лявото на дясното си ухо. Студена изпотена ръка се протегна към чекмеджето, където нервни изгризани пръсти го отвориха и с треперещи движения започнаха да се ровят сред десетки разхвърляни бележчици, хартийки, кламерчета, изхабени химикалки и ненаострени моливи. По дъното му лежаха и някакви боклучета, които се лесно забиваха под ноктите на пръстите. Най-накрая ръката сграбчи някаква празна хартийка и един, що - годе, читав молив, които постави на бюрото.
- Ами.. утре в четири и половина има свободен час. Да ви запиша ли ?
- Да, да! Разбира се.
- Кажете ми име и телефон за контакт?
... Днес стаята изглеждаше по съвсем различен начин : пердетата бяха дръпнати настрани и тънка светлина падаше върху предметите; прахта беше позабърсана, но си личеше, че бе направено някак си несръчно и набързо, тъй като в краищата на бюрото бяха останали прашни триъгълничета и цели чертички вълнообразно се виеха по повърхността му; телефонът, бюрото и паркета си бяха по местата, само двата стола бяха поставени един срещу друг близо до фикуса.
На единия вече седеше младо момиче, леко прегърбено и скрило ръцете си между бедрата и седалката. Краката й бяха кръстосани под стола, а погледът й блееше някъде в пространството, тъй като се опитваше да скрие притеснението си.
Паметта влезна в стаята и без да издава никакви признаци на приветливост, подкани с жест посетителката си да започне.
-Ами аз... не знам точно как и откъде да започна. Проблемът е, че напоследък ми се случват някакви неща, които ме карат да се чувствам странно. Случват се в настоящето, след миг отиват в миналото, където потъват и нямам никаква връзка с тях. Не ми дават никаква надежда и яснота за бъдещето, и изглеждат разпокъсани. Просто някакви случки и това е. Например.. например съм забелязала, че винаги, когато ходя по улицата и всеки, който мине покрай мене, киха. Не, по-скоро се изкашля. Едно такова..много гърлено и .. Абе, сякаш иска да си прочисти гърлото и нещо да ми каже, но си продължава по пътя. И това ми се случва постоянно. Имам предвид, случва се с тези хора, върху които без да искам или искам ми пада погледът. Като че ли ги притеснявам или напротив, те се смущават нещо да ми кажат. Мъже, жени, деца, баби и дядовци – няма значение. Всички закриват уста с ръка , кашлят, свеждат поглед и си продължават по пътя.
Паметта продължаваше да мълчи със скръстени ръце на скута. Тази информация не беше достатъчна, за да постави някаква диагноза. Каква ти диагноза – тази информация не беше достатъчна дори да издаде някакъв звук. В стаята се разнесе единствено ехо на изстинал монолог. Момичето проследи с поглед следите му, преглътна слюнка, макар че устата й отдавна беше станала суха от притеснение и продължи :
-Неотдавна сънувах един странен сън. Всъщност той не беше странен като съдържание, просто, когато се събудих се чувствах така. Не си спомням точно как започваше , но в крайна сметка се оказах в някакво риалити шоу, където бях зрител. Трима близнака месиха хляб : единият – бял, другият – ръжен, третият – някакъв друг вид. Навсякъде имаше брашно и миришеше много вкусно. Светлината беше много топла и оранжавееща, тъй като студиото беше цялото направено от дърво. Близнаците, усмихнати и с галантни движения, месиха хляба, а невидимият водещ обясняваше тяхната жизнена история. Всъщност Хуан, Педро и още някой си били разделени още като бебета и изпратени в различни краища по света в приемни семейства. Те дори не подозирали за съществуването си преди това риалити шоу. Израснали отделно един от друг и тримата стават хлебари. Още от малки вкусът на меката хапка хляб, обвита в хрупкава, леко солена коричка, ги карала да се чувстват особено и усетили ,че това е тяхното призвание – да опичат такива мънички хапки и за другите хора, за да продължат да доставят удоволствие и на останалите.
Накрая на шоуто хлебчетата бяха изпечени, публиката разчувствана, а близнаците щастливи и не вярващи на тази изненада на съдбата.
Паметта мълчеше. Беше й скучно? Не знаеше какво да отговори? Може би, тази клиентка е объркала специалиста. Каквато и да беше причината, тя мълчеше. Стаята започваше да мирише на самотни човешки мисли.
- Извинявам се, сигурно говоря много несвързано, но именно поради тази причина исках да се срещна с вас. Исках, защото...
Момичето замлъкна, лицето й прие сериозен вид. Започна да се оглежда, докато погледът й се спря на прозореца и тя изведнъж се оживи:
-Всеки ден гледам облаците по пет минути. Това ми е като някаква терапия, с която се опитвам да си припомня определени неща, гледайки формите им. Понякога много се радвам, че живея в града, тъй като тук облаците се движат по-бавно и имам време да си направя някакви асоциации. Но когато съм някъде сред природа, започвам мъничко да се притеснявам, обърквам, тъй като не винаги успявам да си обясня някаква форма, поради бързото движение на вятъра...
Момичето продължаваше да разказва за някакви откъслечни случки от живота й, продължаваше да разказва как се влюбва в стъкълцата, които вижда между плочките по тротоарите, продължаваше да разказва как навсякъде виждала камъчета, листенца, хартийки, клонки във формата на сърчица...
А Паметта мълчеше и във въздуха се образуваше невидим балон с мисли, които не се изричаха. Мисли, които не означаваха нещо или ако означаваха, то момичето не можеше да си ги обясни.
Нито да, нито не.
Нито има надежда, нито това е краят.
Нито действай, нито потърпи.
Нито чакай, нито тръгвай.
Нищо.
Защото миналото мълчи, макар че прашинките му се събудиха. То не иска да разговаря, не иска да обясни, да покаже, да научи.. то просто изчезва.