На кея
„Аз често забравям, присмивам се, заблуждавам се, вярата ми представлява мозайка от неверия, иде ми понякога да грабна само един кратък миг и да дам в замяна целия си живот. А пък ти държиш здраво кормилото и не забравяш и в най-приятните смъртни мигове накъде си насочил своя кораб.”
Из „Алексис Зорбас” Никос Казандзакис
Човек усеща слабост, когато умът му го предава, паметта му изчезва, скрива се и не му оставя нищо свое след себе си. И тогава си задаваш въпроса - дали наистина това си бил ти? Дали наистина ти си вярвал, говорил, убеждавал, вдъхновявал? ...
Човек усеща слабост, когато паметта му изчезва и се явява, залепнала, като отдавна забравена обява, върху стълба на Паметта на друг...
Те бяха банда хлапаци, които заминаха за пръв път на море без родителите си – смели, надъхани и самоуверени. Трябваше да докажат на другите и на себе си, че вече са самостоятелни и свободни. Бяха наели няколко квартири в крайморското село. Дните им минаваха така: сутрин се отлепяха таман за обяд и тъй като баниците и кифлите отдавна бяха свършили - ядяха каквото им попадне. Специалитетът беше нектар от кайсия в стъклено шише от половин литър и ванилов сладолед, тип сандвич, с шоколадови вафли. Сладоледа заливаха с нектара и се получаваше невъобразима вкусотия, макар и не много лицеприятна и апетитна на пръв поглед. Това го ядяха винаги, когато минаваха покрай единственото магазинче в селцето. След като приключваха със „закуската”, накупуваха няколко шишета с вода, пакетчета семки и се отправяха към скалите на плаж. За да се стигне дотам, трябваше да се върви около 15-на минути през разгорещено поле. Жегата и маранята ги успиваха, но стряскащият скок на скакалците им напомняше накъде са се запътили.
В началото на полето, морето изглеждаше толкова далеч и толкова нереално, че по-добре беше да вървиш, да си гледаш в краката, в прашните сандали с мръсни пръсти и да се обвиняваш за това, че не си тръгнал по-рано сутринта. На третия ден от летуването си, се бяха досетили, че е добра идея да вземат със себе си възглавници, тъй като на скалите ръбеше и беше неудобно да се лежи. Така те вървяха през полето и си правеха сянка с големите възглавници, които скришом бяха изнесли от квартирите. Краят на полето винаги идваше и те се потапяха в лятното небрежие: гонеха се със сянката по нишичките между скалите, плуваха с медузите и водораслите, състезаваха се с рибите кой по-надалеч ще отплува, изпробваха гравитацията и кой ще скочи от по-висока скала. Изпращаха залезите, които се фръцкаха по скалите, чиито върхове бяха побелели от птичи изпражнения. Изглеждаха досущ като някоя планина със заснежени върхове и скалисти била. Люпеха семки, закачаха се, четяха книги, играеха на карти, спяха. Привечер се организираха и си тръгваха от скалите, за да се изкъпят и да се срещнат в двора на една от къщите, където под лозата имаше достатъчно голяма маса, за да ги побере. Момичетата режеха градински домати и краставици, които хазяйките им бяха дали, а едно от момчетата готвеше в огромен казан ориз с месо за всички. Момичетата Ги харесваха, момчетата Тях също – търсеха общ език, разпределяха се, опитваха се. Пиха домашна ракия и веселите им крясъци нарушаваха спокойствието на смокините, нощните комари и юлския вятър.
Една вечер двете решиха да се разходят до кея след вечеря. Прекосиха няколкото улички, едва осветени от уличните лампи, и достигнаха до рибарските колиби – в тях се беше настанила тишината и сънят. Докато ги подминаваха, подметките на сандалите им чупеха десетки мидени черупки. Хрускащи стъпки към мига. Закрачиха по дървените дъски на кея и седнаха в края му. Мълчаха си, гледаха звездите, мислеха си за бъдещето, което им се струваше толкова вълнуващо и неясно. Две лодки бяха завързани за кея и едната скочи ловко и бързо в най-близката. Останалата на кея каза:
- Внимавай! Ако стане нещо, аз не мога да плувам и сме сами тук..
Скочилата в лодка се изпъна и легна по гръб, като провеси глава надолу към водата.
- Спокойно, нищо няма да стане. Пък и аз съм тренирала четири години плуване. Ела, опитай и ти.
Лежеше и усещаше как кръвта й се стича в главата, връхчетата на косата галят морето, челото и слепоочията й туптят, вълните леко подмятат лодката, слюнките се събират във ваничката на небцето, а тя гледаше звездите и заговори:
- Сега.. сега трябва да запомним не какво си говорим, ами усещането от този момент. Как сме се чувствали.. мигът.
....
От тази вечер на кея бяха минали десетина години. Лежащата в лодката беше забравила за това и за чувството, в което беше повярвала. Тя срещна неочаквано Седналата на кея и видя отдавна забравената обява за тяхното преживяване на нейния стълб на Паметта.
За С.