Стефка
Стефка работеше като санитарка в болницата вече десет години. Когато започна работата си тук, на това място се помещаваше кардиологията. Но преди шест години дойде нов директор и направи няколко промени, така че сега на партера се намираше ендокринологията.
В задълженията й влизаше всяка сутрин да идва в шест сутринта, да отваря вратите на отделението, да чисти общите му площи, кабинетите, тоалетните и будката на рецепцията; веднъж седмично трябваше да минава основно прахта, а веднъж месечно да мие всички прозорци. И макар Стефка да си вършеше съвестно работата, невинаги имаше видим резултат, тъй като болницата не отпускаше много средства за препарати, топлата вода гледаха да не изразходват безпричинно, а със студена, налята в извехтели мръсни кофи, не можеше кой знае колко да изчистиш – само отгоре-отгоре. Стефка много я измъчваше този факт, но кой ще слуша една необразована санитарка, която мете тоалетните.
Така жената през първите две-три години спеше много неспокойно, защото постоянно си мислеше как през деня е работела повече от 12 часа, а помещенията изглеждат все така занемарени. После някак си привикна с мисълта, може би, защото вече очите й изневеряваха, а може би, защото друга започна да я човърка..
Тя живееше в малка и невзрачна къщичка в един краен квартал на столицата с мъжа си. Имаха си малък двор, в който сякаш завинаги беше паркирана зелена Лада. Мъжът й не беше подкарвал „зелената им принцеска” от бая години, но си се грижеше за нея, за да бъде в изправност, ако някой ден им потрябва.
Стефка беше бездетна. Навремето не можа да забременее, ала й се струваше, че това бе за добро – беше лишила някое създание да живее в този неин ужасен мизерия-космос. Обаче хем това си го мислише, хем пък...
Пиеше си кафето всяка сутрин в четири и петдесет на кухненската маса и гледаше едно вторачено, сънливо, но и някак си замислено към трохите, останали от вечеря. Гледаше и мухите, които бяха изпонакацали по политиленовата покривка, опъстрена с кичозни цветя. Мушичките кръжаха полузадрямало край трохите и ги побутваха безразлично с хоботчетата си. Мислеше си, че хем пък и не е права, че е лишила някого да пробва, да опита, да се появи.. Никога не са взимали кой знае колко, ала винаги са успявали да вържат двата края, пък и все нещичко си заделяха. „Но вече е късно”, сякаш жужаха мухите, като събаряха трохичките по земята.
След като си изпиваше кафето, Стефка обличаше якето или жилетката според сезона, които предварително окачаше на закачалката още предната вечер, и се отправяше към спирката. Минаваше покрай „зелената принцеса”, цялата покрита с малки капчици слана, и всеки път се опитваше да си спомни кога за последно я бяха подкарвали.
За да стигне до болницата, Стефка трябваше да смени няколко вида транспорт: първо хващаше рейса, после трамвая за една спирка и накрая за още пет спирки тролея. Сутрин в автобуса се засичаше с едни и същи хора, тъй като в пет сутринта малко са онези, които пътуват.
Тази сутрин жената пристигна в болницата, отключи отделението, запали навсякъде осветлението, отиде да се преоблече и се захвана със задълженията си. Към осем часа започнаха да идват сестрите и рецепционистките, а малко след това и докторите. Денят започна да бие със своя ритъм и това се усети по наредилата се опашка пред рецепцията и кабинетите. Смяната на Стефка приключваше в четири следобяд, а през това време тя трябваше да обикаля по коридорите и да шета, така да се каже.
Сети се, че от няколко дни не е поливала цветята, които бяха засадени в стари, пластмасови кофички от кисело мляко. Бяха ги наредили на прозореца точно срещу рецепцията.
Отиде да налее вода от тоалетната. Като наближи цветята, видя, че едното беше увехнало - бе се превърнало в няколко огънати, кафяви пръчки . Стефка много се разстрои.
-Еее, защо така си се огънало, бе маме.. Съвсем никакво те няма.
Хората, чакащи на опашката, с недоумение се обърнаха да видят какво става, но после много бързо отново потънаха в досадно очакване. Тя, обаче, продължаваше да охка, да пуфти; продължаваше да говори на цветето с надеждата, че то някак ще се съживи. Беше като Малкия Принц ш коридора на болницата, но вместо роза в стъклен похлупак, си имаше увехнало мушкато в пластмасова кофичка от кисело мляко. Тя все пак го поля, наговори му две-три приказки и към четири часа си тръгна.
Тази сутрин жената изпитваше странно чувство, докато пиеше сутрешното си кафе с мухите. Умът й витаеше някъде около вчерашното цвете и тя с нетърпение очакваше да стигне по-бързо до болницата, за да види дали има развитие.
Но нито тази сутрин, нито следващата, нито пък някоя след това, цветето не се съживи. Стефка всеки ден му наливаше водичка, обръщаше го да гледа към слънцето, казваше му по някоя окуражаваща дума - без резултат. След една седмица тя май се примири - преди да си тръгне от отделението, мина да вземе кофичката-саксия, за да я изхвърли. Когато застана до контейнера, не й стискаше да го направи и тя реши да удължи мига и потегли към спирката на тролея.
Минавайки „покрай зелената принцеска”, видя как рижав котарак се беше излегнал на капака й. Той ококори зелените си очи и изпитателно наблюдаваше към възрастната жена и кофичката от кисело мляко, пълна с пръст. Стефка сигурно щеше да размени някоя друга приказка с него, но сега съвсем не й беше до това. Необяснима мъка плуваше в тялото на възрастната жена и бавно отнемаше силите й.
Влезе в къщата, промълви нещо като „Здравей, как си...След малко ще вечеряме...” на мъжа си и продължи към кухнята. Съвсем не й беше до готвене и подгря яденето от вчера. Стоян, така се казваше мъжът, усети това, но не повдигна на въпрос, докато ядяха мълчаливо на кухненската маса. Опита се така да продължи, но кофичката от кисело мляко, поставена на масата, го смущаваше.
- Какво е това? – попита той.
- Цвете..
- Какво цвете бе, Стефко!? Това е кофичка пълна с пръст. Какво си ми я сложила на масата?
- Това е ... цвете. Просто цвете. Какво ти пречи? – жената зададе въпроса си без да отлепя поглед от чинията.
Стоян се отказа да води този разговор, дотежа му, дояде си картофената яхния с половин хляб и отново отиде в хола да гледа телевизия.
Жената остана сама с цветето на кухненската маса. Малки безцветни, но пък солени трохички започнаха да се стичат и да падат по мушамата – там те се срещаха с хлебните и ги удавяха.