Лятото е илюзия.

Мекици

Ани е на 10 години. Когато беше на 7, постепенно започна да губи зрението си: лекарите не можаха да открият причината, нито измислиха лечение за това и тя с всяка изминала година виждаше все по-слабо и по-слабо. Опитваше се да запомни всичко, което я заобикаля с неповторимите му форми, цветове и аромати. Складираше си картинки – малки снимки в паметта, защото дните минаваха и пред очите й се спускаше светло одеяло с цвят на мъгла. Тя не е тъжно дете, просто по-дълги мигове мълчи, защото наблюдава, попива гледки и после им търси място в главохранилището, където прилежно си ги подрежда.

Всяко лято родителите й я изпращат на село при баба и дядо, защото хем въздухът по-чист, хем природа, хем спокойствие и тишина. Така Ани има време да се наслади, пък и да помогне малко на старците. Те са стари мекичари, така че когото и да попиташ, все си спомня как си е взимал мекици от тях като дете – дори и най-големите старци!
Това лято Ани вече виждаше кадри като на осветена филмова лента. На село беше горещо и от маранята всички цветове бяха поне с два тона по-светли. Старците едвам кретаха, но продължаваха да държат мекичарницата.

Всъщност, това беше кухнята им на първия етаж, но навремето бяха избили стената, така че сега прозорчето гледаше към улицата. Беше стар, с късо бяло перденце,което бабата беше ушила и висеше от години. Преди време варосаха къщата, та тук-таме имаше пръски от вар по стъклото. Но баба Лена всеки ден го миеше и беше чисто.

Лена и Делю купили малка едноетажна къщурка на улица „Погледец” веднага след сватбата. В началото нямало много съседи, но постепенно започнали да никнат къщурки, като гъби след дъжд в гората. Захванали се с мекиците на шега – Делю го съкратили като горски, а Лена изпрати децата в първи клас и домашната й работа се намалила двойно. Та взели и накупили промишлени количества брашно, мляко и сирене от мандрата в съседното село; сол, захар и мая от местния търговец; олио и яйца от съседа и започнали. Забърквали всичко в един леген, в който най-вероятно някога са къпали децата, месили докато не получат меко тесто, накъсвали го на късове и пържели. В селото още нямало баничарница, тъй че мекиците вървели като топъл хляб: работниците сутрин си купували преди работа, децата тичали в междучасията, бабите изненадвали внуците, жените съгрешавали сладко.. Животът си вървял, изтъркулвал се, подскачал по улиците, а мекиците всяка сутрин се вадели топли-топли.

Баба и дядо винаги сутрин правят на Аничка топли мекички, поръсени с пудра захар и две плочки сиренце, а тя самата става и си слага няколко лъжички от буркана със сладкото. Обаче сега вече не може да им помага с месенето, пърженето и продаването.. сега може само да ги слуша и да си представя. И по този начин ги вижда! Сядаше на едно столче в ъгъла и гледаше : ето сега дядо й изсипва всички съставки в легена и започва бавно да меси с костеливи, но здрави пръсти – той е майсторът - мекичар. Прави го бавно, но умело. Когато тестото стане готово, подпира с ръка брадичката и започва да гледа Лена как накъсва на малки топчета тестото и ги нарежда на дървената дъска. После взима всяко топче, разтяга го, овалва го обилно в брашънце и го мята на тигана да се пържи. Ани вижда как прииждат хора, поръчват си мекици със сирене, със сладко, с пудра захар.. баба й, усмихната, ги слага в една хартийка и им ги подава през прозорчето, като винаги и на всеки пожелава „Хубав ден”. После бабата се изморява, сяда на едно столче и дядото я замества. Той е с леко по-сдържана усмивка, но пък винаги дава една мекичка в повече или поръсва по-обилно с пудра захар...

Момичето ги вижда и ще се учи на занаята им.. Ще го прави бавно, умело и кадърно, та макар и в цвят на мъгла и пудра захар.