Капчици урина в паметта
Развърза връзката, която му служеше за колан и панталонът му се смъкна надолу. След това, без особени усилия, побутна лекичко долното си бельо, тъй като ластикът му отдавна беше разхлабен. Слиповете мълчаливо последваха съсухрените пръсти, които се плъзгаха по сухото му тяло.
След като освободи нуждата си, започна да слуша как топлите капки от урината му се стичат по зелените листенца – преди една седмица всичко изведнъж се раззелени.
Преди няколко вечери беше полегнал на леглото и се опитваше да скалъпи нещо от намерените по плажа части от лего, но очите му си правеха злобни шегички с него. Остави очилата на нощното шкафче, изхрачи се в каната до леглото, с досада изгаси лампата и се помъчи да заспи.
Изведнъж нещо започна да удря леко по ламаринения покрив.
Удар след удар.
Мъжът се стресна, ударите ставаха все по-чести и тогава той разбра – навън вали дъжд.
Кап след кап.
Значи най-накрая дойде, мръсницата му. Цяла зима я чакаше тая пролет и тя все не идваше, и не идваше. Толкова беше свикнал да ходи сгушен в пуловера, който едно време е бил на някакъв далечен роднина. Сега пуловерът си беше негов и миришеше на седмиците, през които не се беше къпал. Не че имаше в какво друго да се преоблече, ама поне можеше да захвърли дрехата на креслото да се проветри от смръдта, която беше поела.
Постоя известно време със смъкнати панталони, заслушан в уринените капчици, които му напомниха за първия пролетен дъжд, завърза на фльонга връзката-колан и тръгна към брега.
- Аааааааа!
По цялата почивна база се разнесе старчески мъжки вик.
- Аааааааа!
Сега глътките разреден одеколон с вода достигнаха черния му дроб, а той на свой ред, от болка, стискаше гласовите му струни. Пияните вопли се забиваха тъпо в празните дървените къщички.
Празни и безразлични.
Тепърва хората щяха да прииждат, да ги пълнят с живот, с глъч и суматоха. Така че тази вечер той можеше да крещи, колкото си иска и въобще да не му пука от никого. Можеше да крещи, пикае, спи, въргаля, руши... където и каквото си пожелае. После ще дойдат досадниците, които непрестанно ще му правят забележки, ще подават оплаквания и ще му задръстят живота с ненужни неща...
Мъжът стигна до брега на реката.
Някога тук през деня тичаха деца, вечер си палеха огньове, играеха шумни, тихи и тайни игри. Бабите ги дебнеха от 20 метра на пейките и обсъждаха всичко живо, което летуваше в почивната база.
А сега дори и през лятото плажът е ням.
Ама така е по-добре : било си е хубаво за тогава, сега на никого не му липсват онези дни. Всички пристигат на виличките си, които са оградили с хубави високи оградки, запират се в кухните, правят шашлики, които после злобно и мълчаливо ръфат. Сега на хората им е уютно и хубаво в големите дървени дворци и въобще не им трябват онези времена. Тогава по базата всички се разхождаха, спираха да си поприказват с някой съсед, слагаха самоварите, пиеха чай и заедно се наслаждаваха на летните вечери в гората. Сега си е цяло чудо, ако същите тези хора се поздравят, разминавайки се по алеята.
- Да вървят всички по дяволите! - помисли си или пък извика той...
И уринените капчици продължаваха да се стичат по листенцата.
Мъжът се удари зад врата и бавно поднесе длан към очите си. Комар. Стана му жал, че го уби. Милото насекомо не е виновно, че така е устроено и за да оцелее, трябва да пие одеколонова кръв.
Понечи към джоба си, откъдето извади измачкан папирос «Беломорканал», поизпъна го леко и го запали.
Майка му стара, колко е хубаво, ей!
Сега всички щандове изобилстват от непонятни вносни цигари и все по-трудно става да намериш любимата си отрова. Дори станало модерно да пушиш «Беломор» и затова са трудно откриваеми – антика били. Проклетници – само се чудят как да те ошушкат до последния ти грош!
И той е антика за новото поколение - с вонящия си пуловер, незакопчаващия се панталон и недопития одеколон «Лесная вода», който се показваше от левия му джоб. Вече трудно може да попаднеш на такива негодници и неудачници. Ама на кого му пукаше изобщо за него?
На никого.
Имаше някакви роднини – бивша жена, деца, та дори и внуци в чужбина, но хората са преходна работа. Него никой не го интересуваше и той никого не интересуваше – беше квит с човечеството, а човечеството дори не знаеше за неговата равносметка.
Тръгна към прибоя, но краката му се преплетоха и той се стовари по лице върху студения пясък. Изохка и с усилие се обърна, за да легне по гръб.
А, имало звезди!
Някога нарочно бягаше от всички хора и търпеливо причакващата го зад ъгъла рутина на живота ..бягаше в гората, за да си припомни, че не само съществува, ами и живее. Бягаше, палеше огън и клякаше до него. Взираше се в пламъците и не си мислеше за нищо.
- Ех, как ми се иска да пия, да летят дървета към огъня, огънят да лети към небето...да летят звезди, да лети времето, да ми се вие свят...
След няколко неуспешни опита, най-накрая се изправи и стигна до прибоя, който тихичко го докосваше през скъсаните обувки; гъделичкаше със студени вълнички чорапите му и сякаш започна да си говори с цялото му същество...
На сутринта рибарите го намериха да лежи до една лодка: одеколонът се беше търкулнал към реката, панталонът му беше полусвлечен и остра миризма на урина се долавяше във въздуха.