Аз съм Волга. А ти коя си?
Всяка река си има своя собствена миризма и собствено течение. И ти заставаш на брега й и започваш да живееш с нейния ритъм, започваш да ухаеш с нейните аромати и да изпитваш нейните настроения. Във въздуха се разнесе пиян хрипав глас.
- Здравей, аз съм Волга! А ти коя си?
Отговаряха му само комарите.
Сега реката се разливаше широко между двата бряга, повърхността й беше една такава спокойна, а течението - силно и мълчаливо. Неудачникът застана на пясъчния бряг и разбра, че за другите може да е тих, бавен, ненужен и отдалечен, но в него невидимо се движи силно течение.. невидимо дори и за самия него.
Точно така, той сега е могъщ като река, но разликата е, че тя е отмивала бреговете на историята много по-дълго време. Неговото могъщество е миг, нейното – съществуване. Силната тяга на водата брани дъното, където се утаява споменът за годините, хората, времената, а той притежава краткотрайната памет за току-що убития комар.
- Аз не съм твой приток, ей! Аз мириша на тебе.
Той чувстваше как порите му широко се отворят и лъхат на прясна риба, на далечни блата, на разтопени снегове, попили скръбта и мъката на зазимените полета, на мокър бял пясък, на борови и брезови гори.. порите му лъхаха на километри миризми.
Реката помни, а когато ти ставаш част от нея и ти запомняш. Тя не отговаря, когато я заболи, тя показва. Водите й стават мътни и непрогледни, а над тях се издига гъста пара. И главата ти става такава, когато изпиеш една бутилка одеколон. Тя се загръща с мъгла и дори да искаш да извикаш, гласът ти ще се удря в гъстите водни молекули – ще навлиза в тях и там ще се загуби.
- Крещи си, крещи, а тя ще помни.
Той я познаваше и знаеше, че тя ще го допусне да я докосне, но само там, където небето се отразява във водите й. Тя щеше да позволи да погали студената й повърхност, но ако решиш да се гмурнеш към недрата й, ще бъдеш завлечен, задушен, погубен...
Седиш на брега и я чувстваш толкова близка, а в същото време недостижима.
Толкова твоя, но и толкова чужда.