Залезът е илюзия
За всички онези часове, в които те няма.
Осем часа.
Алармата на телефона звъни, аз протягам ръка, за да я изключа, но апаратът пада на земята и се разглабя. Изморена съм, за да мисля. Изморена съм, за да се събудя. Сънувах ли нещо?
Девет часа.
Кафеварката не е затворена плътно и кафеникави балончета се опитват да избягат от металната си ароматна ваничка. Клокочат и се бутат, така че нито едно не успява да излезне, ами потичат заедно в рехава струйка. Зрънцето от кардамон е лашкано от бясните горещи вълни, от които се издига пшшшшумяща пара.
Десет часа.
Отново закъснявам. Реша си косата, но тя се бунтува и хвърчи във всички посоки. Опитвам се да я пригладя с длан, но образът на момичето в огледалото ми крещи „Остави ме, не ме интересува.”
Единайсет часа.
Вървя по улици, по които сме минавали или поне аз съм минавала, мислейки си за тебе, по тях. Обещавам си, че повече няма да се видим, ще се запазя, ще помисля за себе си, ще се съхраня. Слушам Boards of Canada и ми е тъжно, но слънцето и есенните листа ми забиват силен душевен шамар и се усмихвам – ударът от техния шамар е по-силен от твоя.
Дванайсет часа.
Започвам да огладнявам. Ям супа и хляб с билки, а тебе те няма в съзнанието ми. Дрехите ми се омирисват на манджа и аз ям още хляб. Искам и кафе, и нещо сладко. Забравям те? Ооо, това е велико!
Един часа.
Спи ми се. Определено те забравям – ти си циничен егоист. Стомахът ми бавно смила хляба, а аз съм жадна и пия топла вода.
Два часа.
Моята самота е несъвместима с твоята. Защо се буташ в мислите ми? Моето си е мое, твоето –твое. И все пак, не помня кога за последно съм се смяла така, както миналия уикенд, когато бяхме заедно...
Три часа.
Разглеждам снимките ни от миналата година. Всичко беше различно, неизвестно, красиво. Ти го провали, а аз ти позволих.
Четири часа.
Правя си четвърта чаша с кафе. Дланите ми се потят, очите започват да виждат размазано. Всичко е досадно и трябва да свърши по-бързо. Има ли смисъл?
Пет часа.
През две минути натискам копчето на телефона, за да видя колко е часът. Редувам допира от клавиатурата с бутоните на телефона. И двете щракат, но не издават звук.
Шест часа.
Вървя покрай канала, ям сочна ябълка и усещам закачките на вятъра. Крача бързо, просто за да се движа. Покрай мене профучават фарове, чанти, якета и дървени дограми.
Седем часа.
Допивам си третата чаша с евтино вино, дояждам последните парченца пушено сирене и е толкова хубаво на тази пейка. Разказвам им за себе си, за теб, за там, за тук.
Осем часа.
Обаждаш се. Добре де, прощавам ти. Не съм права. Може би много мисля. Ще се опитам да приема, но... Не е честно.. Ще се коригираш, наистина ли? Поръчвам си водка с тоник.
Девет часа.
Смеем се. Харесва ми. Той има брада и красиви маслинови очи. Разказва ми за правилата на неговата игра, прави паузи докато говори, поглежда към мен, после към улицата. Пръстите на ръцете му са спокойни и дълги.
Десет часа.
Ти остана някъде назад, а ние с него тичаме напред по улиците. По тях се търкалят шишета от вино и фасове, по дрехите ни се разлива пенлива бира, от носа му излиза дим. Очите ни отразяват уличните светлини.
Единадесет часа.
Пътуваме в колата към нас. Коленете ни се доближават, но смелостта ни е жадна за още алкохол.
Дванадесет часа.
Шумът от улиците, баровете и хората е изчезнал – чува се само нашият ускорен дъх. Изведнъж се изправям, предлагам му да спи на дивана и отивам да спя в друга стая.
Един часа.
Спирам душа и клекнала се опитвам да видя лика си в локвичката, която се е образувала на плочката. Виждам как падат капчици от косата и лицето ми. С ръка избутвам насъбралата се вода към канала.
Спя.
Залезът е илюзия, а ние двамата си устройваме състезание между самотници – кой е по-самотен, силен и груб. Ти виждаш слънцето да залязва сега, а аз мога да го видя след време – зависи къде се намираме. Това е същината на илюзията, но на мене ми харесва да вярвам в нея.
Печелиш състезанието.