Удар
Вътре в мен се случва тих водовъртеж, който ме оставя без въздух и лекичко ме боли. Толкова лекичко, че...
Искам да те ударя силно, така че да се изплашиш, да извикаш, да паднеш на земята и да те заровя. Искам да се строполясаш в рехавата пръст, да усетиш почвата под гърба си - да превърнеш голямата ми болка в мъничка, незначителна, едва доловима.
Искам да отворя очи и да ме прегърнеш, но дори нямам представа кой трябва да си ти. Обръщам се на другата страна и си мисля – едва ли някога съм те обичаЛа. По-скоро след Л следва М.
Със затворени очи, започнах да търся лицето си, после го намерих и го галвах със сънени пръсти, после го натисках силно с кокалчетата на юмруците си. Накрая го дерях с нокти – опитвах се да отлепя кожата, да премахна горните пластове на новото време, за да открия отдавна забравените погледи, с които ме гледаше. Исках да достигна до отпечатъците на пръстите ти, с които ме докосваше и беше оставил дълбоко отдавна.
Изпитах само болка и не намерих нищо.
Успях да отворя гореливи очи.
Тръгнах по улиците, защото в началото си писахме бележки и ги криехме по бордюрите на тротоарите. Всеки ден, рано сутрин, ти ми оставяше послание в асфалта, а аз минавах привечер и го търсех. Имах само няколко минути да ти отговоря, защото много бързо се свечеряваше, фенери по улиците нямаше, а аз исках отново да намеря скрития ти отговор на следващия ден .
Не вървях, ами пълзях, за да докосна с пръсти всяко едно ъгълче и ръбче по пътя си – да не би да пропусна нещо. В началото на всяко ново търсене бях предпазлива – внимателно проследявах с поглед всеки сантиметър, покрай който минавах. Но към края вече лазех и опипвах всеки милиметър, така че по пръстите ми се забиваха десетки дребни камъчета и стъкълца.
В началото ти пишеше за вярата и сутрешното кафе с канела; за неизвестното и палачинките с шоколад и банани; за очакванията и лимонадата с джинджифил. После спря да пишеш, а аз продължих да търся теб и твоите бележки.
Първите дни мислех, че си се разболял и отговарях на незададени въпроси. През следващите дни реших да спра диалога, за да не те натоварвам и ти пишех за бурите на островите, за гоненицата на есенните листа по улиците, за самотата в студа, за безсъниците в чуждите чаршафи. Бордюрите се напълваха с мънички свитъци и само вятърът минаваше да ги чете. Минаваше и после ги събираше на купчинка в края на улицата.
После се прибирах и исках да се самозабравя - да се возя до някоя друга спирка, да се озова в друг квартал и да се скитам по неизвестни улици и градинки, но смелостта ми се скриваше зад ухото и аз слизах на моята спирка.
Слизах на спирката и пиех.
Навеждах се да се огледам в страничните стъкла на колите и ги подминавах.
Криех се под пейки, но кварталните котки ме намираха и ме издаваха.
Исках да мълча, ала само виех.
Сега искам отново да те открия, да те ударя силно, да те заболи, да те заровя и отново да се разделим.