Едуард Асадов
Колко много са тези, с които можеш да си легнеш,
И колко малко са онези, с които искаш да се будиш.
И на сутринта, когато се разделяте, да се усмихнеш,
И да помахаш с ръка, и да се усмихнеш,
И цял ден да се вълнуваш и да чакаш вести.
Колко много са тези, с които можеш просто да живееш,
да си пиеш кафето, да говориш и да спориш...
С които да заминеш на море, и както е прието –
В радост и неволя - все да сте заедно...
Но при това да не го обичаш...
Колко малко са тези, с които искаш да мечтаеш!
Да гледаш как реят облаците се в небето,
Да пишеш любовни думи по първия сняг,
И за човека само да си мислиш...
И да не знаеш, и да не желаеш по-голямо щастие от това.
Колко малко са тези, с които можеш да помълчиш,
Да разбереш от половин дума, от половин поглед,
Които не изпитват жал година след година да дават,
И за които можеш, като награда,
всякаква беда и наказание да изтърпиш...
И така се вие тази тънка нишка –
Лесно срещат се, безболезнено разделят...
И то, защото много са тези, с които можеш да си легнеш.
Защото малко са онези, с които искаш да се будиш.
О, колко много са тези, с които искаш да си легнеш...
И колко малко са онези, с които искаш да се будиш...
И оплита ни живота със свойта тънка нишка...
Прехвърля ни, като че ни гледа на кафе.
И лутаме се ние – работа... бит... дела...
Който иска да чуе, все още трябва да слуша...
А докато тичаш ще виждаш само тела...
Спри се, за да видиш и нечия душа.
Със сърцето си избираме, а не с ума...
Понякога страхуваме се от усмивката – да се усмихнеш,
Ала душата си разкриваме едва пред тези,
С които искаш сутрин да се будиш.
Все пак преводът е опаката страна
на килима, но все пак може да се усети духът на
стихотворението.
Превод: М.З.