June 20, 2014

Идвам

Идвам. Събирам се по улиците с аромати – крада се от странични стъкла, от ровещите котки в боклука и от паветата, покрити с кал и пролетен цъфтеж.
Почти съм цяла и ти се стоварвам предпълнолунна пред черджето на съседката. Обуваш ме в стари чехли, деформирани от криви стъпала и пълни с акари.

Каниш ме да мина през мълчалива зейнала дупка в стената. По полата ми остава шрифтът на бялата мазилка, която вярвам, че можеш да разчетеш – особено, когато си я свалям.

Разпитваш ме, но само от уважение и от страх да не чуеш, как минава последното метро за „Младост”. Забивам поглед в спагетите, в чая от родопски билки и ти слушаш разказа ми за осветлението между втория и третия етаж, което не работи.

Искаш да пресъздадеш чутото и изключваш лампите в коридора, тоалетната и кухнята – „Така ли?” 
Не съм сигурна, че беше точно така и ти показвам по-добре, като гася и тази в стаята.

Напипваш шифъра по полата ми като слепец и започваш да го разчиташ правилно – точно така, дърпа се само надолу. Изненадваш се от кулминацията – има още един пласт чорапогащник. 
Вярваш, че и него разгадаваш и го доказваш с десетки бримки от хълбока до глезена. 

Освобождаваш ме, освободена съм и свободна свободно летя към килима.
Облепяш ме с цвят на липа и ме пускаш във вряла вода. Добавяш ми и лъжичка мед, но не прекаляваш. Разбъркаш ме и внимаваш да не се опариш. 

Осъзнаваш, че е лято и нямаш нужда от топъл ароматен чай.
Изливаш ме върху току – що напъпило листенце и ме снимаш с палеца и показалеца. Прибираш снимката в дланта си и я запращаш към отсрещната тераса на старицата с кадифения пеньоар.

Аз съм капка, която лети към пълна с пръст саксия.