Идвам
Идвам. Събирам се по улиците с аромати –
крада се от странични стъкла, от ровещите котки в боклука и от паветата,
покрити с кал и пролетен цъфтеж.
Почти съм цяла и ти се стоварвам
предпълнолунна пред черджето на съседката. Обуваш ме в стари чехли, деформирани
от криви стъпала и пълни с акари.
Каниш ме да мина през мълчалива зейнала
дупка в стената. По полата ми остава шрифтът на бялата мазилка, която вярвам,
че можеш да разчетеш – особено, когато си я свалям.
Разпитваш ме, но само от уважение и от страх
да не чуеш, как минава последното метро за „Младост”. Забивам поглед в спагетите,
в чая от родопски билки и ти слушаш разказа ми за осветлението между втория и третия
етаж, което не работи.
Искаш да пресъздадеш чутото и изключваш
лампите в коридора, тоалетната и кухнята – „Така ли?”
Не съм сигурна, че беше точно така и ти показвам по-добре, като гася и тази в стаята.
Напипваш шифъра по полата ми като слепец и
започваш да го разчиташ правилно – точно така, дърпа се само надолу. Изненадваш
се от кулминацията – има още един пласт чорапогащник.
Вярваш, че и него
разгадаваш и го доказваш с десетки бримки от хълбока до глезена.
Освобождаваш ме,
освободена съм и свободна свободно летя към килима.
Облепяш ме с цвят на липа и ме пускаш във
вряла вода. Добавяш ми и лъжичка мед, но не прекаляваш. Разбъркаш ме и
внимаваш да не се опариш.
Осъзнаваш, че е лято и нямаш нужда от топъл ароматен чай.
Изливаш ме върху току – що напъпило
листенце и ме снимаш с палеца и показалеца. Прибираш снимката в дланта си и я
запращаш към отсрещната тераса на старицата с кадифения пеньоар.
Аз съм капка, която лети към пълна с пръст саксия.