8,93
-Tere!
Пип. Приплъзване на найлонови опаковки по алуминиева повърхност, пип.
-8,93 евро, моля. Желаете ли касова бележка?
-Не, благодаря.
-Tere – касиерката механично обръща глава към следващия клиент.
Нисичък старец със спретнато черно палто, кафява шапка феора, отваря малко кожено куфарче. Подрежда покупките си сред няколкото вестника, след което прибира и нещо, старателно увито в амбалажна хартия- прилича на кутийка, но какво е всъщност, знае само онзи, който е прегъвал ръбовете на хартията.
Макарони, два моркова, малка опаковка кафе, сметана, бисквити с шоколад на промоция, три кивита и паста за зъби. 8,93 евро и всичко се побра идеално. Старецът с ловки движения затваря куфарчето си и спокоен излиза на улицата.
По пътя към дома среща възрастна жена, която бута дете в количка – сигурно е баба му. Невръстното същество има две сини стъклени топчета, а бузите му изглеждат пълни с розов захарен памук. Жената върви, олюлявайки се и грубо крещи „ Виж, бабо, виж. Трактор!” А всъщност пияният й глас звучи като шум от трактор. И детето със стъклени очи не разбира въодушевлението, което нахлува с груби вибрации в нежните му уши. Не разбира и продължава да стои неподвижно зад стъклената си преграда.
Бяха си сменили ролите и беше толкова нелепо. Възрастният човек подминава тази гледка и продължава към дома.
Когато стига пред входа, набира кода за външната врата. Влиза. Лъхва го мирис на котешки пикоч и старо дърво. Проверява пощенската кутия – поредните брошурки за нов ресторант, доставка по домовете и хамали. Помирисва ги - евтина хартия! Смачква ги и ги мята в кашона, забутан в ъгъла. Започва да се изкачва бавно по стълбите: ако някога взимаше тези 5 етажа на един дъх, то сега с всеки изминал ден усеща все по-силно напрежение в нозете си и една непонятна, невидима тапа, която му пречи да си поеме дъх. И тъй като му трябва все повче време, за да измине това разстояние, той забелязва все повече детайли по пътя си. Например надписите по стените – едно време те бяха толкова малко и толкова дръзки « Н. Обичам те!». Дръзки, мили и същевременно глупави. А сега те бяха все повече, все по-цинични, по-грозни и безинтересни. Стените задушаваха стареца – задушаваха го с отпечатъците на времето, със запачкания си и безизразен тон.
Най-накрая влиза в антрето, пали лампата и събува обувките си. Палтото прилежно закача на закачалката, а кафявата шапка феора оставя на шкафчето под огледалото. Коженото куфарче взима със себе си и продължава към кухнята. Малка стаичка, два на два и всичко необходимо, за да може да се нарече кухня. Необходимото си беше сложило лек грим «Време». Разчиства малката масичка и започва да вади продуктите от куфарчето, които прилежно подрежда на отредените им места. Накрая идва ред и на завитата кутийка. В нея някога е шумял живот, който е бил прекъснат, за да нахрани друг живот и да зарадва за миг трети. В нея има семена за неговите приятели - крилатите. Той излиза на балкона и започва да ги причаква. И те долитат – и белите, и черните, и сивите. И започват да говорят на своите езици, които той не разбира. Но разбира, че те искат неговите семена, а те разбират, че той иска да им ги даде. Така те си общуват и това е достатъчно. После крилатите пърхат с криле, а той започва да докосва с пръст покривите на сградите. Обръща показалеца и средния пръст надолу, другите пръсти подгъва и започва да тича, като подскача от една сграда на друга. Прелита над прозорци, над хорски съдби, несгоди; прелита над всички пияни баби и внучета със стъклени очи, прескача всички автори на глупави надписи по стените и е свободен!
Човекът, пернатите, показалецът и средният пръст на лявата му ръка, които миришеха на семена.