May 16, 2014



Ще престанеш ли?

Ще престанеш ли да идваш всяка вечер и да мачкаш калъфките на възглавницата ми? Да ме събуждаш всяка сутрин със студен чаршаф, увит около кръста?

Ще престанеш ли да милваш пъпчасалото лице, където всяка пъпка е несбъдната мечта? Да прокарваш пръсти зад ушите ми, които вече не искат да те чуят?

Ще престана ли да се наливам вечер, изморена да скитам по улиците и да се спъвам в плочките? Да намирам сламки от плодови сокчета, с които да свиря по току – що цъфналите джанки?

Ще престана ли да се въртя изправена по бялата ограда със затворени очи? Да провирам главата си в ръждясалите дупки и да се опитвам цялата да мина, за да ти се скрия без да разбереш?

Ще престанеш ли вие всички ме лъжем – объркваш те, объркана сме. Да събирам пролетни пухчета по черната си рокля и от това да не мога да повдигна поглед към нощта.

Ще престанеш ли да надзърташ и да дишаш без въздух във врата ми, докато отключвам входната врата? Да проверяваш пощата, дали съм заключила и дали не съм си залепила дъвката на звънеца?

Ще престанеш ли да се къпеш с мен и да стоиш невидим, скрит зад шампоана, скраба и пемзата за пети? Да разпръскваш погледа си в хлорираната вода от душа, която бавно ме удавя преди да се излее в канала?

Ще престанеш ли да бъдеш поредният непознат, който след малко те целува от вътрешната страна на дясното бедро? Да ми говориш сякаш за първи път и аз да се преструвам, че не те познавам?