Ще престанеш ли?
Ще престанеш ли да идваш всяка вечер и да
мачкаш калъфките на възглавницата ми? Да ме събуждаш всяка сутрин със студен
чаршаф, увит около кръста?
Ще престанеш ли да милваш пъпчасалото лице,
където всяка пъпка е несбъдната мечта? Да прокарваш пръсти зад ушите ми, които
вече не искат да те чуят?
Ще престана ли да се наливам вечер, изморена да скитам по
улиците и да се спъвам в плочките? Да намирам сламки от плодови сокчета, с
които да свиря по току – що цъфналите джанки?
Ще престана ли да се въртя изправена по
бялата ограда със затворени очи? Да провирам главата си в ръждясалите дупки и
да се опитвам цялата да мина, за да ти се скрия без да разбереш?
Ще престанеш ли вие всички ме лъжем – объркваш
те, объркана сме. Да събирам пролетни пухчета по черната си рокля и от това да
не мога да повдигна поглед към нощта.
Ще престанеш ли да надзърташ и да дишаш без
въздух във врата ми, докато отключвам входната врата? Да проверяваш пощата,
дали съм заключила и дали не съм си залепила дъвката на звънеца?
Ще престанеш ли да се къпеш с мен и да
стоиш невидим, скрит зад шампоана, скраба и пемзата за пети? Да разпръскваш
погледа си в хлорираната вода от душа, която бавно ме удавя преди да се излее в
канала?
Ще престанеш ли да бъдеш поредният
непознат, който след малко те целува от вътрешната страна на дясното бедро? Да
ми говориш сякаш за първи път и аз да се преструвам, че не те познавам?