Enter
Натисна Enter, „изпратено”, „видяно в 23:43” и всичко спря – прашинките във въздуха, водата в тръбите, електричеството по жиците. Мислите на хората в главите, дъхът им, чувствата – всичко просто спря.
Тя се изправи и се огледа – сама сред спрелия свят на тишината и хората-манекени. Свят, в който дори и да крещи, ще може да изрече единствено и само обиди, и остана няма с отворена уста. Обикновено въздухът би нахлул, за да прегърне езика й, да му напомни за тежестта и незначителността си, но в този свят той е толкова муден, че почти не помръдна. Няма и с отворена уста.
Изправи се и излезе на улицата боса. Мина покрай един човек, прерови якето му и извади молив от вътрешния му джоб, като го доближи до тръпчинките около устните и... с плахи движения започна да изписва думи по лицето му. Думи, от които на нея би й станало приятно, ако някога чуе отново.
захар
нежност
пила
скреж
паяжина
прах
прозорец
хоризонт
Но скоро не остана място по лицето му, защото беше малко, а почеркът й – едър, и понечи да свали пуловера му. Той тежеше точно 21 грама и тя се зави с него, за да се стопли, за да запълни празнините по и в себе си. Прочете думите от ляво надясно и от дясно наляво, обърна знаците в себе си, смисъла, чутото и захвърли 21-грамовия му пуловер.
Огледа се и хукна по улицата, където дори ледът беше спрял и беше забравил, че трябва да бъде студен. Димът от канавките висеше замръзнал във въздуха в причудливи форми и тя ги прескачаше като препятствия. Понякога ги докосваше с връхчетата на пръстите на краката си и те се чупеха като стъкло на десетки парченца, но не падаха на земята, ами си оставаха неподвижни в нищото.
Тя се задъха от силния бяг, защото беше единственото движение в този свят и на последния отскок се озова до изоставена вана до кофата за боклук. Влезе в нея и отпусна главата си назад – небето, забравило за движението на Земята, си беше оставило само Луната, която се изглеждаше като малка тъжна мигла. Мигла, която хиляди години ще лежи сред звездното лице, преди космическият вятър да я отвее надалеч.
Дрехите й докоснаха водата на дъното на ваната, но в този свят, те не я попиваха, нито я разместваха, защото тук материите също бяха спрели. В очите й нахлуваха спомени, черни като катран, и тя отпусна клепачи.
Проклятието на «Преминаващите хора» я беше сполетяло и сега висеше невидимо около врата й. И се присмиваше без глас, когато хората идваха, защото знаеше, че скоро ще си отидат... идваха и си отиваха, идваха и си отиваха.
Тя нямаше сили и съзнание да ги задържи. И след всяко заминаване, искаше да се изпразни – така както изпразваш вана след баня. Изваждаше тапата и се изливаше с водата, но винаги се заклещваше в канала и мръсната вода болезнено минаваше през тялото й.
Сега тя отново си повярва, че ще успее да задържи поредния Срещнат, затова избяга от проклятието в света на немите – тук то не може да я догони, защото само тя и спомените й могат да се движат.
Под катранените й клепачи изплу онази сутрин, когато тя стана в 6 сутринта, за да се срещне с него.
Не видя изгрева, защото слънцето се скри зад облаците.
Не видя и него, защото срещата им не се състоя - той реши да не дойде и й беше оставил леден вятър с мъгла.
Не чу и думите му, защото ги беше залял със сладка вода и мед, вместо билков чай.
Не помириса и аромата му, защото той просто реши да не се събужда и да я остави сама сред снега.
Но онази сутрин тя се почувства сигурна, че може да избяга на Проклятието и цяла седмица не спираше да натиска буквите на клавиатурата, за да се опита да го задържи преди да... натисне Enter, „изпратено”, „видяно в 23:43” и всичко спря – прашинките във въздуха, водата в тръбите, електричеството по жиците. Мислите на хората в главите, дъхът им, чувствата – всичко просто спря.